Розамунде Пилхер
Сняг през април

Промени

Красивата Керълайн се отправя на рисковано пътуване към Шотландия, за да открие своя по-голям брат, когото не е виждала от години. Тя се надява бързо да се справи с тази задача и да се завърне навреме в Лондон за... собствената си сватба. Но капризното шотландско време се оказва сериозно препятствие за младата шофьорка и малкият й автомобил се озовава в дълбока пряспа. Спасителят на Керълайн е млад мъж, който изживява семейна трагедия.
И двамата герои са на път да сторят големи грешки в живота си, но дали пък няма да успеят заедно да спасят себе си!


Розамунде Пилхер
Сняг през април

1

Керълайн Клайбърн лежеше лениво във ваната и слушаше радио, обгърната от облак ароматна пара, с коса прибрана в плувната си шапка. Банята беше огромна — като всички стаи в тази разкошна къща. Преди помещението представляваше стая за обличане, но Даяна реши, че хората вече не използват стаи за обличане и изобщо не се нуждаят от тях, затова я изтърбуши и оголи до тухла, а после повика водопроводчици и дърводелци, натъкми я в розов порцелан и дебел бял килим, и окачи на прозорците дълги до пода сатенирани завеси. Имаше ниска масичка със стъклен плот за солите за вана, за списанията и за големите яйцевидни розови сапуни, ухаещи на рози. Имаше и рози — по френските кърпи и по постелката, на която лежаха халатът на Керълайн, чехлите, радиото и една книга, която тя беше започнала и зарязала.
Радиото свиреше валс. Едно две-три, едно две-три, въздишаха цигулките, извиквайки видения на бални зали с палми в саксии, на джентълмени с ръкавици и на възрастни дами, седящи на позлатени столове, поклащащи глави в такт с красивата мелодия.
Ще облека новия костюм с панталоните, помисли си тя. После си спомни, че едно от златните му копчета беше паднало от жакета и сега, по всяка вероятност, беше изгубено. Разбира се, би било напълно възможно да се потърси копчето, да се вдене игла и да се зашие. Операция, която би отнела не повече от пет минути, но беше далеч по-лесно да не се прави. Вместо това можеше да облече тюркоазния кафтан или червената кадифена мини рокля, с която, според думите на Хю, приличаше на Алиса в Страната на чудесата.
Водата започна да изстива. Тя завъртя крана на топлата вода с палеца на крака си и си каза, че в седем и половина ще излезе от ваната, ще се изсуши, ще се гримира и ще слезе долу. Щеше да закъснее, но какво от това? Всички ще я чакат, събрани на групички около камината. Хю в кадифен смокинг, който тя тайно мразеше, и Шон, стегнат в аления си пояс. И семейство Халдейн ще бъдат там — Илейн, доста напреднала с второто си мартини, и Паркър, с неговия хитър, многозначителен поглед, — и почетните гости, бизнес партньорите на Шон от Канада, господин и госпожа Гримандъл или нещо такова. И след една приемлива пауза, всички щяха да се преместят на масата за вечеря — при супата от костенурка и месното асорти, за чието приготвяне Даяна беше отделила цялата сутрин, и сензационния пудинг, който вероятно щеше да бъде поднесен в пламъци, под акомпанимента на възклицания от рода на „ооох“, и „ааах“ и „Скъпа Даяна, как го правиш?!“
От мисълта за цялата тази храна, както обикновено, й се повдигна. Чудно нещо. Стомашните проблеми по правило бяха проблем на много възрастните хора, на лакомниците или на бременните. С двадесетте си години Керълайн не можеше да се класира в нито една от тези групи. Тя дори не се чувстваше точно зле, просто никога не се чувстваше добре. Може би следващия вторник — не, седмицата след този вторник, — трябваше да отиде при лекаря си. Представи си как се опитва да обясни. Ще се омъжвам и непрестанно се чувствам зле. Видя усмивката му, бащинска и разбираща. Предсватбена нервност, съвсем естествено е, ще ви дам успокоително…
Валсът постепенно заглъхна и говорителят започна да чете новините в седем и половина. Керълайн въздъхна, издърпа запушалката, преди да се поддаде на изкушението отново да се потопи в наслада, излезе от ваната и стъпи на постелката. Изключи радиото, изсуши се надве-натри, облече си халата и отиде до спалнята си, оставяйки мокри стъпки по белия килим. Седна пред драпираната си тоалетка, смъкна шапката и без никакъв ентусиазъм се вгледа в триизмерното си отражение. Косата й беше дълга, права, много светла и висеше от двете страни на лицето й, досущ като два копринени пискюла. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата. Прекалено високи скули, възширок нос, голяма уста. Тя знаеше, че може да изглежда както грозна, така и красива, и само очите й, дълбоко поставени, тъмнокафяви, е дълги гъсти мигли, неизменно привличаха вниманието, дори и сега, когато беше смазана от умора.
(Спомни си Дринан и нещо, което той някога, отдавна, много отдавна, бе казал. Спомни си как хвана главата й в ръцете си, извърна лицето й към своето и промълви: „Как е възможно да имаш момчешка усмивка и женски очи? И при това очи на влюбена жена?“ Седяха на предната седалка на колата му, а отвън беше много студено и валеше. Спомни си и шума на дъжда, тиктакането на часовника на таблото, усещането на ръката му, обгърнала брадичката й но все едно че си припомняше случка от книга или от филм, случка, на която бе станала свидетел, без да участва в нея. Все едно се бе случило на друго момиче.)
Взе четката с рязко движение, прибра косата си с ластик и започна да гримира лицето си. Тъкмо когато стигна до средата, в коридора се чуха стъпки, омекотени от дебелия килим. Някой спря пред вратата й и лекичко почука.
—Ехо?
— Може ли да вляза?
Беше Даяна.
— Разбира се.
Мащехата й вече бе облечена в бяло и златисто, пепелно русата й коса имаше форма на раковина, пронизана от златен фуркет. Тя изглеждаше, както винаги, красива, стройна, висока, безупречно спретната. Сините й очи, подчертани от тена, който поддържаше с редовни сесии с кварцова лампа, бяха една от причините толкова често да я бъркат със скандинавска. И наистина, тя притежаваше онази щастлива способност да изглежда добре както в обикновен скиорски екип, така и във вечерна рокля, както сега — облечена и готова за една изключително официална вечер.
— Керълайн, ти изобщо не си готова!
Керълайн започна да прави сложни движения с четчицата си за мигли.
— Готова съм наполовина. Знаеш колко бърза мога да бъда, щом веднъж започна — каза тя. — Може би това е единственото нещо, което научих в театралната школа и което ще ми бъде от трайна полза. Да си гримираш лицето точно за една минута.
Тя изрече тези думи, без да се замисли и веднага съжали за тях. Театралната школа все още беше забранена тема, що се отнасяше до Даяна, и тя се наежи още при самото й споменаване.
— В този смисъл, може би двете години, които прекара там, не са напълно загубени — каза тя хладно.
Керълайн се почувства съкрушена и не й отговори.
— Както и да е, няма нищо спешно — продължи Даяна. — Хю е тук, Шон ще му даде питие, но Лундстрьом ще закъснеят малко. Тя телефонира от Коноут, за да каже, че Джон е задържан на съвещание.
— Лундстрьом. Така и не мога да запомня името им. Все ги наричам Гримандъл*.
— Това не е честно. Ти дори не си ги виждала.
—А ти?
— Да, и те са много мили.
Тя започна демонстративно да разчиства след Керълайн, обикаляйки спалнята й — съеши обувките, сгъна един пуловер, вдигна мократа хавлия, която лежеше по средата на пода, сгъна и нея и я отнесе обратно в банята, откъдето Керълайн можеше ясно да я чуе как полага усилия да изчисти ваната, как отваря и захлопва вратичката на шкафа с огледалото, несъмнено за да постави обратно на мястото му бурканчето с крем.
— Даяна, на какво съвещание е господин Лундстрьом? — извиси глас тя.
— Моля? — Даяна се появи отново и Керълайн повтори въпроса си.
— Той е банкер.
— Участва ли в новия бизнес на Шон?
— О, и то много активно. Всъщност, той го финансира. Точно за това дойде тук, за да се уточнят последните детайли.
— Значи, всички трябва да бъдем много очарователни и благовъзпитани.
Керълайн стана, смъкна халата си, остана гола и започна да си търси дрехи.
Даяна седна на края на леглото й.
— Толкова голямо усилие ли ще ти коства? Керълайн, ти си страшно слаба. Наистина, прекалено слаба, трябва да се опиташ да качиш някой и друг килограм.
— Добре съм си. — Тя извади някакво бельо от препълненото чекмедже и започна да го облича. — Просто такава ми е физиката.
— Глупости. Ребрата ти се броят. И ядеш по-малко и от врабче. Дори и Шон го отбеляза онзи ден, а ти знаеш, че обикновено не е особено наблюдателен.
Керълайн надяна един чорапогащник.
— И тенът ти е много лош, толкова си бледа! — продължи Даяна. — Забелязах го още с влизането си. Може би трябва да започнеш да взимаш желязо.
— От това не почерняват ли зъбите?
— О, откъде си чула тези бабешки приказки?
— Може би има нещо общо с това, че се омъжвам. Да напишеш сто петдесет и три благодарствени писма!
— Не бъди неблагодарна… о, между другото, обади се Роуз Кинтри, чудеше се какво би искала за подарък. Предложих онези чаши, които видя на „Слоън Стрийт“, нали се сещаш, онези, с гравираните инициали. Какво ще облечеш тази вечер?
Керълайн отвори гардероба си и свали първата рокля, която й попадна под ръка — оказа се черна кадифена рокля.
— Това?
— Да. Харесвам тази рокля. Но трябва да облечеш черни чорапи с нея.
Керълайн я върна обратно и измъкна следващата.
— Тогава това? — Беше кафтанът, за щастие — не костюмът е панталона.
— Да. Очарователно. Със златните халки на ушите.
— Загубих ги.
— О, само не тези, които Хю ти подари?
— Не че наистина ги изгубих, просто съм ги забутала някъде и не мога да си спомня къде. Не се притеснявай. — Тя надяна през главата си тюркоазната коприна, мека като пух. — На мен не ми отиват обици, освен ако не съм е подходяща прическа. —Тя започна да закопчава малките копченца на кафтана. — Ами Джоди? Къде ще вечеря той?
— С Кейти, в сутерена, казах му, че може да вечеря с нас, но той иска да гледа някакъв уестърн по телевизията.
Керълайн разпусна косата си и леко я разчетка.
— Там ли е сега? — попита тя.
— Мисля, че да.
Керълайн се напръска отгоре-отгоре с първото шише парфюм, което й попадна под ръка.
— Ако нямаш нещо против — каза тя, — аз ще отида първо долу, при него, за да му пожелая лека нощ.
— Не се бави прекалено дълго. Лундстрьом ще бъдат тук след около десетина минути.
— Няма.

Слязоха заедно по стълбите. Докато се спускаха към салона, вратата на гостната се отвори и от нея се показа Шон Карпентър, понесъл червен съд за лед с форма на ябълка и стърчаща позлатена клонка на капака, служеща за дръжка. Погледна нагоре и ги видя.
— Няма лед — обясни той, а после спря, досущ като комедиант, разиграващ закъсняло изумление от тяхното появяване, и застина в средата на салона, за да наблюдава слизането им.
— О, колко сте прекрасни! Каква забележителна двойка великолепни дами!
Шон беше съпруг на Даяна, а на Керълайн се падаше… определенията й варираха. Понякога го наричаше „съпруг на мащехата ми“. Или „пастрок на квадрат“. Или просто Шон.
Двамата с Даяна бяха женени от три години, но той обичаше да казва на хората, че я е познавал и обожавал от много по-отдавна.
— Познавах я в доброто старо време — казваше — и си мислех, че съм си опекъл работата, но точно тогава тя замина за гръцките острови, за да купи някакъв имот, а след това ми писа, че се е запознала с онзи архитект и се е омъжила за него — за Джералд Клайбърн. Без пукната пара, с деца и ужасен бохем. Направо бях потресен.
Той обаче й беше останал верен и бидейки по природа успяващ човек, бе завоювал успех и в ролята на професионален ерген — зрял, изтънчен мъж, извънредно търсен от лондонските домакини, с разписание на ангажиментите, запълнено с месеци напред.
Всъщност самотният му живот беше така забележително организиран и приятен, че когато Даяна, овдовяла и с две доведени деца, оставени на нейните грижи, се бе върнала в Лондон, за да се премести в своята стара къща, да събере разпокъсаните нишки от миналото и да започне живота си наново, плъзнаха различни слухове за това какво ще направи Шон Карпентър сега. Колко ли дълбоко се бе окопал в безгрижния ергенски живот? Дали — макар и заради Даяна — ще предаде независимостта си и ще улегне в монотонния живот на обикновения семеен човек? Клюкарите силно се съмняваха в това.
Но те си правеха сметките без Даяна. Тя се върна от Афрос дори по-прекрасна и желана от всякога. Сега вече бе на тридесет и две и в разцвета на красотата си. Шон предпазливо започна да подновява тяхното старо приятелство и само за няколко дни бе сразен. След седмица я помоли да се омъжи за него и после ежеседмично повтаряше предложението си, докато накрая тя прие.
Първото нещо, което Даяна го накара да направи, беше да поднесе самолично новината на Керълайн и Джоди.
и по гърба, врата и раменете му. Имаше сиви очи, а щом се усмихнеше — бавно, но обезоръжаващо, — се виждаха новите му зъби, пораснали на мястото на млечните, малко прекалено големи за лицето му и леко разкривени, сякаш се бутаха, за да си направят място.
— Къде е Кейти? — попита Керълайн.
— В кухнята.
— Ти вечеря ли?
—Да.
— Разбра ли какво има за ядене?
— Аз хапнах малко супа. Но не исках от другите неща, затова Кейти ми направи бекон с яйца.
— Иска ми се да бях хапнала и аз от тях, с теб. Видя ли Шон и Хю?
— Да. Качиха се горе. — Той направи гримаса. — Семейство Халдейн ще идват, пожелавам ти късмет.
Те се усмихнаха съзаклятнически. Мненията им за Халдейн определено съвпадаха.
— Откъде взе тази шапка? — попита го Керълайн.
Той беше забравил за нея. Свали я от главата си с леко смутено изражение.
— Просто я намерих. В стария дрешник, в детската.
— Беше на татко.
— Да, и аз така си помислих.
Керълайн се протегна и я взе от него. Шапката беше мръсна и разкривена, с петна от сол, а кокардата й бе наполовина откъсната.
— Носеше я, когато отиваше в морето. Все казваше, че когато е подходящо облечен, се чувства достатъчно уверен, за да може, ако някой го наругае, защото е направил нещо погрешно, просто да го наругае в отговор.
Джоди се ухили.
— Помниш ли го как казваше разни такива неща?
— Някои от тях — каза Джоди. — Помня как четеше „Рики-Тики-Тави“.
— Ти беше съвсем малко момче. На шест годинки. Но го помниш.
Той отново се усмихна. Керълайн стана и постави старата шапка обратно на главата му. Козирката скри лицето му, затова й се наложи да се наведе, за да стигне под нея и да го целуне.
— Лека нощ — каза тя.
— Лека нощ — отговори Джоди, без да помръдне.
Никак не и се искаше да го оставя. В подножието на стълбището се обърна. Той я гледаше настойчиво изпод козирката на нелепата шапка, а в очите му имаше нещо, което я накара да каже:
— Какво има?
— Нищо.
— Тогава ще се видим утре.
— Да — каза Джоди. — Разбира се. Лека нощ.
Като се качи отново горе, завари вратата на гостната затворена, а зад нея се дочуваше жужене на гласове. Кейти тъкмо окачваше едно тъмно кожено палто на закачалка, за да го сложи в гардероба до входния портал. Тя беше облечена в кафеникава рокля е престилка на цветчета — нейното отстъпление пред официалните вечерни партита. В мига, в който Керълайн изведнъж се появи пред погледа й, тя драматично трепна.
— Ох, как ме стресна само!
— Кой дойде?
— Господин и госпожа Алдейн. — Тя тръсна глава. — Вече са вътре. По-добре се размърдай, закъсняваш.
— Просто отидох да видя Джоди. — Тя поостана с Кейти, тъй като не й се искаше да се присъедини към партито, и се облегна на колоната. Представи си как се качва отново горе, пъхва се в леглото и й донасят варено яйце.
— Още ли гледа онези индианци?
— Не, не мисля. Каза, че има прекалено много целувки.
Кейти се намуси.
— По-добре да гледа целувки, отколкото цялото това насилие, казвам аз. — Тя хлопна вратата на гардероба. — По-добре да се чудят за какво е всичко това, вместо да ходят навън и да налагат старите дами със собствените им чадъри.
С тази многозначителна забележка на уста тя тръгна към кухнята. Останала сама, Керълайн не можа да намери никакви извинения, за да се забави още, затова прекоси салона, нагласи една усмивка на лицето си и отвори вратата на гостната. (Още едно умение, което й остана от театралната школа — как да се появява на сцената.) Жуженето от бъбренето спря и някой каза:
— Ето я и Керълайн.
Гостната на Даяна, осветена за официалната вечеря, беше не по-малко ефектна от която и да е сцена. Трите дълги прозореца, гледащи към тихия площад, бяха драпирани в бледо, бадемовозелено кадифе. Имаше огромни, меки канапета, бежов килим и — великолепно съчетана със старите картини, ореховите шкафове и бюфета Чипъндейл, — масичка за кафе, италианска, от стомана и стъкло. Навсякъде имаше цветя и въздухът бе изпълнен с най-различни изтънчени и скъпи аромати: зюмбюли, „Мадам Роша“ и хаванските пури на Шон.
Те стояха, точно както тя си ги бе представяла, на групички около камината, с напитки в ръце. Но преди да успее да затвори вратата зад себе си, Хю се откъсна от едната група, остави чашата си и тръгна през стаята, за да я посрещне.
— Скъпа!
Той хвана раменете й между ръцете си и се наведе, за да я целуне. После погледна в тънкия си като вафлена коричка златен ръчен часовник и с движението си показа колосания си бял маншет, прихванат с плетената златна верижка на копчето за ръкавели.
— Закъсня.
— Но Лундстрьом също още не са дошли.
— Къде беше?
— С Джоди.
— Тогава си извинена.
Той беше висок, много по-висок от Керълайн, строен, смугъл и с наченки на оплешивяване, от което изглеждаше по-възрастен от тридесет и трите си години. Носеше тъмносин вечерен смокинг и официална риза с ширити от избродиран галон, а очите му, под плътно очертаните вежди, бяха много тъмни и в този момент имаха изражение, в което се смесваха веселост, раздразнение и известно количество гордост.
Керълайн видя гордостта и се успокои. С Хю Рашли трябваше да се поддържа определено ниво и Керълайн прекарваше половината от времето си, борейки се с усещането за огромното си несъответствие. Иначе, за бъдещ съпруг, той беше във висша степен удовлетворителен, с успешна кариера на борсов посредник, удивително внимателен и загрижен, макар стандартите му понякога да се издигаха до ненужни висоти. Но вероятно точно това и трябваше да се очаква, защото то бе характерна черта на семейството му, а той, в крайна сметка, беше брат на Даяна.
Тъй като Паркър Халдейн имаше непоправима слабост към красиви млади жени, а Керълайн се явяваше една от тях, поведението на Илейн Халдейн към нея обичайно беше доста студено. Това не я тревожеше особено първо, защото тя рядко се срещаше е Илейн, тъй както Халдейн живееха в Париж, където Паркър отговаряше за френския клон на голяма американска рекламна агенция, и идваха в Лондон само за важни срещи, на всеки два или три месеца. Това посещение беше един от тези случаи.
Второ, Керълайн не харесваше особено Илейн, което беше жалко, защото тя бе най-добрата приятелка на Даяна.
— Защо трябва винаги да си толкова рязка с Илейн? — често я питаше Даяна и Керълайн се бе научила да свива рамене и да отговаря: „Съжалявам“, защото всяко по-подробно обяснение би могло да причини само по-голяма обида.
Илейн беше хубава, изпъкваща жена, със склонност да се облича малко прекалено натруфено и претенциозно, нещо, което дори животът в Париж не бе могъл да излекува. Освен това, тя можеше да бъде и извънредно забавна, но Керълайн знаеше от горчив опит, че в нейните остроумия има скрити остри бодли на вербална жестокост, насочени срещу приятели и познати, които случайно не присъстват там по това време. Беше плашещо да я слушаш, защото никога не можеше да бъдеш сигурен дали не планира да каже нещо и за теб в твое отсъствие.
Паркър, от друга страна, не беше човек, когото да вземеш на сериозно.
— Ти, прелестно създание! — Той се наведе за европейска целувка върху ръката на Керълайн. Тя почти очакваше да тракне с токове. — Защо винаги трябва да ни караш да чакаме?
— Пожелавах лека нощ на Джоди. — Тя се обърна към съпругата му. — Добър вечер, Илейн. — Те докоснаха бузи, изпращайки звучни целувки във въздуха встрани.
— Привет, скъпа. Каква красива дреха!
— Благодаря ти.
— Толкова са приятни и леки за носене тези свободни, широки неща… — Тя дръпна от цигарата си и издиша огромен облак дим. — Тъкмо разказвах на Даяна за Елизабет.
Настроението на Керълайн помръкна, но тя учтиво каза:
— Какво за Елизабет? — очаквайки да чуе, че Елизабет е с Ага Хан
или че е в Ню Йорк като модел за Vogue. Елизабет беше дъщерята на Илейн от предишния й брак, но независимо от факта, че Керълайн понякога имаше чувството, че знае за нея повече отколкото за себе си, двете никога не се бяха срещали. Елизабет делеше времето си между родителите си — майка си в Париж и баща си в Шотландия — и при редките случаи, когато се появяваше в Лондон, Керълайн неизменно беше някъде другаде.
Сега тя се опита да си спомни последните новини за Елизабет.
— Не беше ли в Западна Индия или нещо такова?
— Да, скъпа, заедно с един стар приятел от училище, и прекара прекрасно. Но долетя обратно у дома преди няколко дни и бе посрещната на Престуик от баща си с онази ужасна новина.
— Каква новина?
— Ех, нали знаеш, преди десет години, когато аз и Дънкан все още бяхме заедно, купихме онзи имот в Шотландия… е, всъщност Дънкан го купи, въпреки моята яростна съпротива… Това беше последната капка, която довърши брака ни. — Тя спря с объркано изражение на лицето.
— Елизабет? — деликатно я подсети Керълайн.
— Ах, разбира се. Ами, първото нещо, което Елизабет направи, беше да се сприятели с двете момчета от съседното имение е, не точно момчета, те бяха вече пораснали, когато тя се запозна с тях. Такива чаровници! Взеха Елизабет под крилото си като по-малка сестра. Не мина много време и тя влизаше и излизаше от къщата им, сякаш бе живяла там цял живот. И двамата я обожаваха, но за по-големия брат беше нещо наистина специално, просто му беше любимка, и, скъпа моя, точно преди тя да се прибере у дома, той загина в ужасна автомобилна катастрофа. Толкова отвратително, заледени пътища, колата се забила право в една каменна стена.
Напук на себе си, Керълайн беше истински потресена.
— О, колко ужасно!
— О, отвратително! Само на двадесет и осем. Чудесен фермер, прекрасна личност, толкова мил човек. Можеш да си представиш що за посрещане у дома е имала милата ми дъщеря! Тя ми позвъни, плачейки, за да ми каже, и аз копнеех да дойде в Лондон, за да се срещнем тук, да ни даде възможност да я утешим и да повдигнем духа и, но тя каза, че там има нужда от нея…
— Аз съм сигурен, че на баща й ще му е приятно тя да е там… — Паркър избра този момент, за да се материализира до
лакътя на Керълайн и й подаде едно толкова студено Мартини, че почти заледи пръстите й. — Кого чакаме още? — попита той.
— Лундстрьом. Те са канадци. Той е банкер в Монреал. Свързано е с новия проект на Шон.
— Това означава ли, че Шон и Даяна наистина ще се преместят да живеят в Канада? — попита Илейн. — Но какво ще правим без тях? Даяна, какво ще правим без теб?
— Колко време ще отсъстват оттук? — попита Паркър.
— Три, четири години. Може би по-малко. Ще тръгнат след сватбата, колкото е възможно по-бързо.
— А тази къща? Двамата с Хю тук ли ще живеете?
— Тя е прекалено голяма. А и Хю има напълно подходящ собствен апартамент. Кейти ще остане в сутерена, в качеството на нещо като пазач, и Даяна смята, че може да даде къщата под наем, ако намери подходящи наематели.
— А Джоди?
Керълайн го изгледа, после сведе поглед в питието си.
— Джоди заминава с тях. Ще живее с тях.
— Ти не си ли против?
— Да, против съм. Но Даяна иска да го вземе със себе си.
И Хю не иска да се обременява с малко момче. Поне все
още не. Бебе, може би, след някоя и друга година, но не и момче на единадесет. А Даяна вече го е записала в частно училище там и Шон казва, че ще го научи да кара ски и да играе хокей на лед.
Паркър все още я наблюдаваше. Тя се усмихна кисело.
— Познаваш Даяна, Паркър. Тя прави планове, и — бам! — те просто се осъществяват.
— Ще ти липсва, нали?
— Да, ще ми липсва.
Най-сетне Лундстрьом пристигнаха, представиха ги, дадоха им питиета и любезно ги въведоха в разговора. Керълайн се отдръпна под претекст, че си търси цигара и започна любопитно да ги наблюдава отстрани. Помисли си, че си приличат, както много женени двойки — и двамата високи, ъгловати, спортни. Представи си ги как играят голф заедно в уикендите или плават — може би океански гонки — през лятото. Роклята на госпожа Лундстрьом беше семпла, но затова пък диамантите й бяха сензационни, а господин Лундстрьом притежаваше някаква безцветна безличност, зад която често се крият изключително успешни хора.
Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, й хрумна, че би било чудесно, като глътка свеж въздух, ако в къщата влезе някой, който е беден, неуспял човек, без особени морални ценности или дори пиян. Например художник, гладуващ в някоя мансарда. Писател, автор на романи, които никой не купува. Или някой весел пристанищен скитник с тридневна брада и неестетично шкембе, изпъкнало на колана на панталоните му. Замисли се за приятелите на баща си — странна, нееднородна сбирщина, нерядко със съмнителна репутация, пиещи червено вино или рацина до късно през нощта, заспиващи, където сварят, на опърпания диван или с крака, опрени на ниския парапет на терасата. Замисли се и за къщата на Афрос, изрисувана в
черно-бяло нощем от лунната светлина, и за вечния шум на морето.
— Да вървим да вечеряме.
Беше Хю. Тя си даде сметка, че той вече го е казал веднъж и че е бил принуден да го повтори.
— Пак мечтаеш, Керълайн. Привършвай с питието, време е да отидем да хапнем нещо.
На масата за вечеря тя се озова между Джон Лундстрьом и Шон, който бе зает с декантера за вино, затова съвсем естествено Керълайн влезе в разговор с госта.
— Това първото ви посещение в Англия ли е?
— О, не, съвсем не. Бил съм тук много пъти преди. — Той подравни ножа и вилицата си и леко се смръщи. — Между другото, не успях съвсем да схвана всичко това. Имам предвид, семейните ви отношения. Вие сте доведена дъщеря на Даяна.
— Да, точно така. И ще се омъжа за Хю, който е неин брат. Мнозина май мислят, че това е практически незаконно, но всъщност не е. Имам предвид, няма нищо по този въпрос на последната страница на молитвеника.
— Дори и за миг не съм си помислял, че е незаконно. Просто много подредено. Това запазва всички правилни хора в едно и също семейство.
— Това не е ли малко тесногръдо?
Той я погледна и се усмихна. Изглеждаше по-млад, по момчешки, и не толкова богат, когато се усмихнеше. Отношението на Керълайн към него леко се затопли.
— Наречете го практично. Кога ще се омъжите?
— Следващия вторник. Трудно ми е да го повярвам.
— И двамата ще дойдете да навестите Шон и Даяна в Монреал, нали?
— По-късно, предполагам. Не веднага.
— А освен това имаме и малкото момче…
— Да, Джоди. Брат ми.
— Той отива е тях?
—Да.
— В Канада ще се чувства като риба във вода. Тя е страхотно място за малко момче.
— Да — каза отново Керълайн.
— Само двама ли сте?
— О, не — каза Керълайн. — Имаме още и Ангъс.
— Още един брат?
— Да. Той е почти на двадесет и пет.
— С какво се занимава?
— Не знаем.
Джон Лундстрьом учтиво, но изненадано повдигна вежди.
— Имам предвид точно това — каза Керълайн. — Не знаем с какво се занимава, не знаем и къде е. Разбирате ли, ние живеехме на остров Афрос, в Егейско море. Баща ми беше архитект и нещо като агент на хора, които искаха да си купят земя и да строят там. Така се запозна с Даяна.
— Момент, задръжте. Искате да кажете, че Даяна е отишла там да си купи земя?
— Да, и да си построи къща. Но не направи нито едно от двете. Вместо това се запозна с баща ми, ожени се за него и остана с всички нас, заживя в онази къща, която имахме открай време…
— Но вие сте се върнали обратно в Лондон?
— Да, баща ми почина, разбирате ли, затова Даяна ни доведе тук обратно със себе си. Но Ангъс каза, че той няма да дойде. Тогава беше на деветнадесет, с коса до раменете и беше абсолютно неулегнал. Даяна му предложи да остане в Афрос, ако иска, но той каза, че е по-добре тя да продаде къщата, защото си е купил „Мини Морис“ втора ръка и смята да пътува до Индия през Афганистан. Даяна го попита какво ще прави, като стигне там, и Ангъс каза, че ще търси себе си.
— Просто един от хилядите. Знаете го, нали?
— За съжаление, щом става дума за брат ми, от това не ми става по-леко!
— Виждали ли сте го оттогава?
— Да. Върна се малко след като Даяна и Шон се бяха оженили, но знаете как е с тези неща. Помислихме, че е поне малко улегнал, но той изобщо не се беше променил. Не се бе покаял, и изобщо всичко, което Даяна му предложи, само влоши нещата, затова се върна отново в Афганистан и оттогава не сме чували нищо за него.
— Съвсем нищо?
— Ами… само веднъж. Пощенска картичка от Кабул или Сингапур, или Техеран или от някъде там.
Тя се усмихна, опитвайки се да го представи като шега, но преди Джон Лундстрьом да измисли някакъв отговор, Кейти се протегна над рамото му, за да постави купа със супа от костенурка пред него, и тъй като разговорът се прекъсна, той се извърна от Керълайн и започна да разговаря с Илейн.
Вечерта напредваше, официална, предсказуема и — за Керълайн, — доста отегчителна. След кафето и брендито всички отново се насочиха към гостната стая. Мъжете се ориентираха към ъгъла, за да си поговорят за бизнес, а жените се струпаха около камината, за да поклюкарстват, да обсъждат планове за Канада и да се възхищават на гоблена, върху който Даяна работеше.
След малко Хю се откъсна от групата на мъжете под предлог да напълни отново чашата на Лундстрьом. Но след като го направи, дойде до Керълайн, приседна на облегалката на креслото й и я попита:
— Как си?
— Защо питаш?
— Достатъчно добре ли си, за да отидем в „Арабела“?
Тя го изгледа. От дълбочината на креслото лицето й изглеждаше обърнато наопаки. Имаше странен вид.
— Колко е часът? — попита тя.
Той погледна часовника си.
— Единадесет. Може би си твърде уморена?
Преди тя да успее да отговори, Даяна дочу разговора им, вдигна поглед от гоблена си и се намеси.
— Вие двамата, излизайте! Хайде, тръгвайте!
— Къде ще ходят? — попита Илейн.
— „Арабела“ е един малък клуб, в който Хю членува.
— Звучи интригуващо…
Илейн се усмихна на Хю с вид, който говореше, че знае всичко за нощните клубове. Хю и Керълайн се извиниха, казаха лека нощ на компанията и излязоха. Тя се качи горе да си вземе палтото и спря за малко, за да си среши косата. Спря до вратата на Джоди, но светлината беше угасена и отвътре не се чуваше никакъв звук, затова реши да не го безпокои и слезе долу, в салона, където я чакаше Хю. Той отвори вратата и двамата излязоха заедно в мекия, ветровит мрак и тръгнаха по тротоара към мястото, на което бе паркирал колата си. Заобиколиха площадчето и се насочиха по „Кенсигтън Хай Стрийт“. Тя видя, че има новолуние, а върху тънкия сърп на луната се надпреварваха рошави облаци, гонени от вятъра. Дърветата в парка подмятаха голите си клони оранжевото зарево на града се отразяваше в небето и Керълайн свали прозореца, остави студеният въздух да гали косата й и си помисли, че в такава нощ би трябвало да си в провинцията, сред природата, да се разхождаш по тъмни, неосветени пътища, под вятъра, въздишащ в дърветата, там, където само променливата лунна светлина ще ти показва посоката.
Тя въздъхна.
— За какво беше това? — попита Хю.
— Кое за какво?
— Въздишката. Прозвуча като трагедия.
— За нищо.
Хю замълча за малко.
— Всичко наред ли е? — попита я той отново. — Не се тревожиш за нищо, нали?
—Не.
В крайна сметка нямаше нищо, за което да се тревожи. Нищо… и всичко. Едното беше, че непрестанно се чувства зле. Чудеше се защо е невъзможно да поговори с Хю за това. Може би защото той винаги беше в идеална форма. Деен, силен, пълен с енергия — очевидно никога не се уморяваше. Във всеки случай, беше досадно да си в лошо здравословно състояние и двойно по-досадно — да говориш за това.
Мълчанието стана тягостно. Накрая, докато чакаха светофарът да светне зелено, Хю заговори:
— Лундстрьом са възхитителни.
— Да. Разказах на господин Лундстрьом за Ангъс и той ме изслуша много учтиво.
— Какво друго очакваше да направи?
— Същото, което всички други винаги правят. Да се шокират, да се ужасяват, да се възхищават или да сменят темата. Даяна не обича да говорим за Ангъс, предполагам, защото той беше единственият й провал — каза тя и веднага се поправи. —Той е единственият й провал.
— Имаш предвид защото не се е върнал с всички вас в Лондон?
— Да. И не се изучи за експерт-счетоводител или за каквато там кариера тя бе планирала за него. Вместо това той направи точно каквото искаше да направи.
— С риск да ми кажеш, че взимам страната на Даяна в този спор, бих добавил само, че ти направи същото. Напук на цялата й съпротива ти се записа в Театралната школа и дори успя да си намериш работа…
— За шест месеца. Това беше всичко.
— Беше болна. Имаше пневмония. Не бе по твоя вина.
— Не. Но се оправих и ако ме биваше за нещо, щях да се върна и да опитам отново. Но не го направих, проявих малодушие. И Даяна винаги казваше, че не ми достига издръжливост, и както обикновено, накрая тя излезе права. Единственото нещо, което не каза, беше: „Аз ти казвах“.
— Но ако все още се изявяваше на сцената — нежно каза Хю, — вероятно нямаше да се омъжиш за мен.
— Не. Предполагам, че не.
Но не беше толкова просто. Имаше безброй причини тя да се омъжи за Хю и те бяха толкова преплетени една с друга, че беше трудно да се разплетат. Но сякаш най-важната бе признателността. Хю влезе в живота й, когато тя, кльощаво петнадесетгодишно момиче, се върна от Афрос с Даяна. Но дори и тогава, мрачна, необщителна и потисната от обзелото я нещастие, тя оцени качествата му, като го наблюдаваше как се оправя с багажа, с паспортите и с уморения, хленчещ Джоди. В негово лице тя видя точно тази мъжка роднинска подкрепа, от каквато винаги бе имала нужда, но никога не бе намирала. Беше й приятно да се грижат за нея, да я наставляват, а покровителственото му отношение — не точно бащинско, а по-скоро, като на чичо, — оставаше неизменно през трудните години на израстването й.
Другата сила, която трябваше да се отчете, бе самата Даяна. От самото начало тя сякаш бе решила, че Хю и Керълайн са идеалната двойка. Привличаше я простотата и редът на един такъв съюз. Съвсем подмолно, защото беше твърде умна, за да си позволи каквито и да е очевидни действия, тя ги насърчаваше да бъдат заедно.
Хю може да те закара на гарата.
Скъпа, ще си бъдеш ли у дома за вечеря, Хю ще идва и аз искам да си на линия, за да сме четен брой.
Но дори и тези неуморни усилия щяха да бъдат безрезултатни, ако не беше аферата на Керълайн с Дринан Колфийлд. След нея… след като бе обичала по този начин, й струваше, че нищо вече не може да бъде съвсем същото. Когато всичко свърши и тя успя да се огледа край себе си, без очите й да се напълнят със сълзи, видя, че Хю все още е там. И я чака. Непроменен — само дето сега искаше да се ожени за нея и че май нямаше никаква, ама никаква причина тя да му откаже.
— Цялата вечер си много тиха — каза Хю.
— Аз пък мисля, че говорих прекалено много.
— Нали ще ми кажеш, ако нещо те тревожи?
— Само това, че всичко се случва прекалено бързо и има толкова много неща, които трябва да се правят, а и от срещата с Лундстрьом се чувствам така, сякаш Джоди вече е заминал за Канада и че никога няма да го видя отново.
Хю замълча, пресегна се за цигара, запали я със запалката от таблото, после я върна обратно в гнездото й.
— Абсолютно сигурен съм, че това, от което страдаш, е сватбена депресия или както там го наричат женските списания — каза той.
— Причинена от какво?
— Прекалено много неща за мислене, прекалено много писма за писане, прекалено много подаръци за отваряне. Проби на дрехи, избиране на завеси, на вратата непрестанно чукат хората от кетъринга и цветарите. Достатъчно, за да изкара и най-нормалното момиче от нерви.
— Тогава защо допусна да ни вкарат в тази огромна сватба?
— Защото и двамата означаваме много за Даяна и ако просто профучим през гражданското отделение, а после прекараме два дни в Брайтън, ще я лишим от безкрайно удоволствие.
— Но ние сме хора, не жертвени агнета.
Той постави ръката си върху нейната.
— Горе главата. Скоро ще дойде вторник и тогава всичко ще е приключило, а ние ще летим за Бахамите, където ти ще можеш да лежиш на слънце по цял ден, няма да напишеш нито едно писмо на никого и няма да ядеш нищо друго, освен портокали. Как ти се струва това?
— Искаше ми се да отидем в Афрос — каза тя, съзнавайки, че се държи детински.
Хю започна да проявява нетърпение.
— Керълайн, говорили сме хиляда пъти по този въпрос…
Тя спря да го слуша, мислите й затрептяха обратно съм Афрос, досущ като риба на корда. Спомни си маслиновите градини, древните дървета, потънали в макове, на фона на лазурно синьото море. И ливадите е едри лилави зюмбюли и леко ухаещи розови циклами. И звука на чановете от козите стада, и аромата на планините, на боровете, от които капеше смола.
—…И без това всичко е уредено.
— Но някой ден ние ще отидем до Афрос, нали Хю?
— Ти не си чула нито дума от това, което ти казах.
— Бихме могли да си наемем малка къщичка.
—Не.
— Или яхта.
—Не.
— Защо не искаш да отидем?
— Защото мисля, че трябва да го запомниш такъв, какъвто е бил, а не такъв, какъвто е сега, развален от строителни предприемачи и хотели небостъргачи.
— Не знаеш дали изглежда така.
— Имам много ясна представа.
—Но…
— Не — каза Хю.
След кратка пауза тя инатливо продължи.
— Аз все пак искам да се върна.
Часовникът в салона биеше два часа, когато те най-сетне се прибраха у дома. Камбанките иззвъняха, тържествено и меко, когато Хю пъхна ключа на Керълайн в ключалката и бутна черната врата. Лампата вътре в салона бе оставена да свети, но стълбището тънеше в мрак. Беше много тихо, вечерята отдавна бе свършила и всички си бяха по леглата.
Тя се обърна към Хю.
— Лека нощ.
— Леща нощ, скъпа. — Те се целунаха. — Кога ще те видя отново? Утре вечер съм извън града… Може би във вторник?
— Намини за вечеря. Ще кажа на Даяна.
— Сигурен съм, че ще го направиш.
Той се усмихна, излезе и понечи да затвори вратата. Тя си спомни, че трябваше да каже: „Благодаря за прекрасната вечер“, преди вратата да хлопне, а после остана сама. Зачака, вслушвайки се в шума на колата му.
Когато звукът на двигателя заглъхна, тя се обърна и се заизкачва по стъпалата, едно по едно, държейки се за перилото. На площадката загаси лампата в салона и продължи по коридора към стаята си. Завесите бяха спуснати, леглото — приготвено, нощницата й лежеше в долния край на кувертюрата. Тя свали обувките, чантата, палтото и шала си, докато напредваше по килима. Най-сетне стигна до леглото и се просна напряко върху него, без да я е грижа, че може да повреди дрехата си. След малко се пресегна и започна бавно да разкопчава малките копчетата, изхлузи кафтана през главата си, после и останалите си дрехи и си сложи нощницата. Усети я прохладни и лека върху кожата си. Отиде боса до банята, изми си лицето надве-натри, а после си почисти и зъбите. Това
я поосвежи. Все още чувстваше умора, но мозъкът й беше активен като катерица в клетка. Отиде до тоалетката си, взе четката си, после бавно я пусна, отвори долното чекмедже и извади писмата от Дринан, цяла купчинка, вързана с червена панделка, и снимка, на която двамата хранеха гълъбите на „Трафалгар скуеър“. Имаше още и театрални програми, и менюта, и всякакви ненужни късчета хартия, които бе събирала и които ценеше като истинско съкровище, просто защото те бяха единственият начин да задържи спомена за времето, което бяха прекарали заедно.
Ти беше болна, каза й Хю тази вечер, опитвайки се да я оправдае. Имаше пневмония.
Звучеше толкова очевидно, толкова ясно и просто. Но никой от тях, дори и Даяна, не знаеше за Дринан Колфийлд. Дори и тогава, когато двете бяха сами заедно в Антиб, където Даяна я бе завела, за да се възстанови, Керълайн изобщо не й каза какво всъщност се бе случило, макар да копнееше за утехата на старите, изтъркани клишета.
Времето е най-големият лечител. Всяко момиче има поне една нещастна любовна история в живота си. Всяко зло за добро.
Месеци по-късно името му изскочи една сутрин, на закуска. Даяна четеше театралната страница на вестника и изведнъж вдигна поглед, обърна се към нея и на фона на слънчевата светлина, мармалада и миризмата на кафе каза:
— Дринан Колфийлд не беше ли в театър „Лънбридж“, когато и ти играеше в трупата?
Керълайн много внимателно постави чашката си с кафе на масата.
— Да. Защо? — попита тя.
— Тук пише, че ще играе Кърби Аштън във филма „Извади си пистолета“. Струва ми се, че ще бъде доста апетитна роля, книгата изобилства от секс, насилие и страхотни мацки. — Тя вдигна поглед. — Добър ли е? Имам предвид, като актьор.
Да, предполагам, че е добър.
— Има снимка. С жена му. Знаеше ли, че се е оженил за Мишел Тайлър? Тя изглежда страхотно красива — каза Даяна и й подаде вестника.
И ето го, той, по-слаб, отколкото Керълайн си го спомняше, и с по-дълга коса, но с все същата усмивка, със светлината в очите, с цигарата между пръстите.
— Какво ще правиш довечера — беше я попитал той още първия път, когато я видя. Тя правеше кафе в чакалнята зад сцената, и бе покрита с грим, тъй като работеше по един сценарий. „Нищо“, каза тя, а той отговори: „Също и аз. Тогава, нека да правим нищо заедно“. И след тази вечер светът стана невероятно красиво място. Всеки лист на всяко дърво изведнъж се превърна в чудо. Играещото на топка дете, старецът, седящ на пейката в парка, се изпълниха със смисъл, който досега изобщо не бе познавала. Малкият скучен квартал се преобрази, хората, които живееха там, се усмихваха и изглеждаха щастливи, слънцето сякаш винаги грееше, по-ярко, по-топло от когато и да било преди. И всичко това беше заради Дринан.
Това е то да обичаш — беше казал той и й го показа. — Светът трябва да бъде такъв.
Но светът никога повече не стана такъв. Споменът за Дринан, това, че още го обича, съзнавайки, че след седмица ще се омъжи за Хю, я накара да заплаче. Без хлипове и ридания, просто поток от сълзи, който пълнеше очите й и струеше по бузите, неудържимо и неумолимо.
Сигурно щеше да стои така до сутринта, взирайки се в огледалния си образ, потопена в самосъжаление, без да стигне до никакво смислено заключение, ако Джоди не я бе прекъснал. Той влезе безшумно в коридорчето, което разделяше неговата стая от нейната, и почука на вратата, а после, след като тя не отговори, открехна вратата и подаде глава през нея.
— Добре ли си? — попита я.
Неочакваното му появяване й подейства като душ със студена вода. Тя веднага се опита да се овладее, избърса сълзите с опакото на ръката си, пресегна се за халата си и го метна върху нощницата.
— Да… разбира се… а ти защо не си в леглото?
— Бях буден. И те чух като влезе. После чух, че ходиш напред-назад и си помислих, че може би ти е лошо.
Той затвори вратата зад себе си и пристъпи до стола й.
— За какво плачеш?
Беше безсмислено да заяви: „Не плача“.
— За нищо — каза тя, което прозвуча също толкова безсмислено.
— Не можеш да кажеш „за нищо“. Не е възможно да се плаче за нищо. — Той дойде по-близо и очите му застанаха на едно ниво с нейните. — Гладна ли си?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Аз съм. Мисля да сляза долу и да си потърся нещо.
— Действай.
Но той остана там, където беше очите му се въртяха наоколо, търсейки следи за онова, което я бе направило нещастна. И ето, че попаднаха на снопчето писма и на снимката. Той се пресегна и я взе.
— Това е Дринан Колфийлд. Гледал съм го в „Извади си пистолета“. Трябваше да накарам Кейти да ме заведе, защото беше забранен за деца без придружител. Той играеше Кърби Аштън. Беше супер! — Джоди погледна към Керълайн. — Познаваш го, нали?
— Да. Бяхме заедно в Лънбридж.
— Сега е женен.
— Знам.
— Заради това ли плачеше?
— Може би.
— Ти си била с него, така ли?
— О, Джоди, това свърши много отдавна.
— Тогава защо плачеш?
— Просто съм сантиментална.
— Но ти не си ли… — Той се запъна при произнасянето на думата „влюбена“. — Ти ще се жениш за Хю.
— Знам. Точно това означава да си сантиментален. Означава да плачеш за нещо, което е свършило, приключило, веднъж завинаги. Това е просто загуба на време.
Джоди се взря настойчиво в нея. След малко остави снимката на Дринан и каза:
— Ще сляза долу да си взема парче кейк. Ще се върна. Искаш ли нещо?
— Не. Само стъпвай тихичко, да не събудиш Даяна.
Той се измъкна навън. Керълайн пъхна писмата и снимката обратно в чекмеджето и го затвори плътно. После започна да прибира дрехите, които бе свалила, окачи кафтана, подреди обувките си, сгъна другите неща и ги постави на стола. Когато Джоди се върна, носейки яденето на поднос, тя вече бе изчеткала косата си, седеше на леглото и го чакаше.
Той се настани до нея, постави подноса на масичката до леглото и каза:
— Знаеш ли, имам една идея.
— Хубава ли е?
— Така ми се струва. Разбираш ли, ти мислиш, че аз нямам нищо против да замина за Канада с Даяна и Шон. Но аз имам. Изобщо, ама изобщо не искам. Готов съм да направя каквото и да е друго, само не и това.
Керълайн се взря в него.
— Но, Джоди, аз мислех, че искаш да заминеш? Изглеждаше толкова ентусиазиран от тази идея.
— Просто проявявах учтивост.
— За Бога, каква ти учтивост, когато става дума за заминаване за Канада!
— Ами такава. Но сега ти казвам, че не искам да заминавам.
— Но там ще е забавно.
— Откъде знаеш, че ще бъде забавно? Никога не си била там. Освен това аз не искам да напускам училището и приятелите си, и футболния си отбор.
Керълайн беше смаяна.
— Но защо не ми каза преди? Защо ми го казваш едва сега?
— Не ти казах преди, защото все беше заета с писма и поставки за препечени филийки, и е воали, и с разни такива неща.
— Но аз никога не съм твърде заета за теб…
Той продължи, сякаш тя не беше казала нищо.
— Казвам ти го сега, защото, ако не ти го кажа, ще бъде прекалено късно. Просто няма да остане време. Е, искаш ли да чуеш моя план?
Тя изведнъж почувства смътна тревога.
— Не знам. Какъв е планът ти?
— Мисля, че трябва да остана в Лондон и да не заминавам за Монреал… не, не да остана тук с теб и Хю. А е Ангъс.
— Ангъс? — Това звучеше почти забавно. — Ангъс е отвъд края на света. Кашмир или Непал, или някъде там. Дори и ако знаехме как да се свържем с него, което не знаем, той никога не би се върнал обратно в Лондон.
— Той не е в Кашмир или Непал — каза Джоди, отхапвайки едно голямо парче от кейка. — Той е в Шотландия.
Сестра му зяпна в него, чудейки се дали е чула правилно през всичките трохи и стафиди.
— Шотландия? — възкликна тя.
Той кимна.
— Какво те кара да мислиш, че е в Шотландия?
— Не мисля. Знам. Той ми написа писмо. Получих го преди три седмици. Работи в хотел „Стреткори Армс“, в Стреткори, Пъртшир.
— Написал ти е писмо? И ти изобщо не си ми казал?
Лицето на Джоди помръкна.
— Мислех, че така е по-добре.
— Къде е това писмо сега?
— В стаята ми. — Той лапна още една умопомрачително голяма хапка от кейка.
— Ще ми го покажеш ли?
— Ей сега.
Той се плъзна от леглото и изчезна, но само след миг се пърпа с писмото в ръце.
— Ето — подаде й го Джоди, качи се обратно на леглото и се протегна за чашата си с мляко. Пликът беше евтин, бледожълтеникав, а адресът — написан на пишеща машина.
— Много анонимно — каза Керълайн.
— Знам. Намерих го един ден, когато се връщах от училище, и си помислих, че някой се опитва да ми продаде нещо. Прилича на такова, нали? Нали знаеш, когато изпращаш поръчка за нещо…
Тя извади писмото от плика, един-единствен лист тънка хартия, който очевидно бе разгъван и четен много пъти, и й се стори, че всеки миг ще се разпадне.
Хотел „Стреткори Армс “
Стреткори
Пъртшир
Скъпи мой Джоди,
Това е едно от онези съобщения, които трябва да се изгорят още преди прочитане, толкова е секретно. Затова не допускай да попадне пред очите на Даяна, защото в противен случай животът ми няма да струва пукната пара.
Върнах се от Индия преди два месеца и накрая се озовах тук с един приятел, когото срещнах в Персия. Той вече си замина, а аз успях да си намеря работа в хотел като момче за всичко (чистя обувки, нося кофи с въглища и кошове за дърва). Тук е пълно със стари хора, дошли на риболов. Когато не ходят за риба, седят в кресла и изглеждат така, сякаш са мъртви от шест месеца.
Бях в Лондон за два дни, след като корабът ми акостира. Бих дошъл да видя теб и Керълайн, но се ужасих, че Даяна ще ме пипне, ще ме вкара в кошарата, ще ме обуздае (с колосана якичка), ще ме подкове (в черни кожени обуща) и ще ме приведе в спретнат вид (сиреч ще ми отреже косата). После щеше да бъде единствено въпрос на време да ми бъде надяната юздата и да ме оженят благополучно за някоя дама.
Предай моята любов на К. Кажи й, че съм добре и че съм щастлив. Ще те осведомя за следващия си ход.
Много ми липсвате и двамата.
Ангъс
— Джоди, защо не ми го показа преди?
— Мислех, че вероятно ще се почувстваш длъжна да го покажеш на Хю, а после той щеше да каже на Даяна.
Тя препрочете писмото.
— Той не знае, че ще се омъжа.
— Не, не мисля, че знае.
— Можем да му позвъним.
Но Джоди беше категорично против тази идея.
— Няма телефонен номер. И във всеки случай, някой може да ни чуе. И въобще в обаждането по телефона няма смисъл, не можеш да видиш лицето на другия човек и вечно те прекъсват.
Тя знаеше, че той мрази телефоните и дори се бои от тях.
— Добре тогава, можем да му напишем писмо.
— Той никога не отговаря на писма.
И това беше вярно. Керълайн почувства тревога. Джоди биеше нанякъде, но тя не схващаше накъде.
— И какво?
Той пое дълбоко дъх.
— Аз и ти можем да заминем за Шотландия и да го намерим. Да му обясним. Да му кажем какво се случва. — Той повиши глас, сякаш тя беше леко глуха. — Да му кажем, че аз не искам да ходя в Канада с Даяна и с Шон.
— Ти знаеш какво ще каже той за това, нали? Ще каже: „Какво общо имам аз с това, по дяволите?“
— Не мисля, че ще каже така.
Тя се почувства засрамена.
— Добре. И така, ще отидем в Шотландия и ще намерим Ангъс. И какво ще му кажем?
Че трябва да се върне в Лондон и да се грижи за мен. Не може да бяга от отговорност през целия си живот — точно това
винаги казва Даяна. А аз съм една отговорност. Ето това съм аз, отговорност.
— И как ще се грижи за теб?
— Можем да си вземем малък апартамент и той да си намери работа.
—Ангъс?
— Защо не? Другите хора го правят. Единствената причина той да се дърпа от всичко това през цялото време е, защото не иска да прави нищо, което Даяна иска.
Въпреки усилието си Керълайн не можа да сдържи усмивката си.
— Трябва да призная, че уцели.
— Но за нас той би дошъл. Казва, че му липсваме. Ще му е приятно да бъде с нас.
— И как ще стигнем до Шотландия? Как ще се измъкнем от къщата, без Даяна да ни усети? Знаеш, че ще звъни на всяко летище и гара. А и не можем да вземем колата й, защото още първият полицай, на когото се натъкнем, ще ни махне с флагчето си.
— Знам — каза Джоди. — Но аз съм измислил всичко. — Той свърши с млякото си и се премести по-близо до нея. — Имам план.

Макар че след ден-два щеше да дойде април, мразовитият мрачен следобед вече потъваше в тъмнина. Всъщност през целия ден нямаше кой знае колко светлина. Още от сутринта небето бе изпълнено с ниски, оловни облаци, които току се изливаха в смразяващи дъждовни струи. Всичко наоколо изглеждаше унило. Хълмовете, доколкото можеха да се видят, бяха тъмни от последните остатъци от кафеникавата зимна трева. Снегът, останал от последния снеговалеж, покриваше повечето високи части и лежеше дълбоко в циркусите и недостъпните за слънчевите лъчи процепи, и приличаше на несръчно поставена захарна глазура.
По тесните долчинки между хълмовете, оформени от извивките и завоите на реката, духаше вятър, идващ право от север — от Арктика вероятно — студен и суров, и съвсем безмилостен. Той дращеше по голите клони на дърветата, подемаше като хала старите изсъхнали листа от канавките, лудуваше с тях из ледения въздух, вдигаше във високите борове шум, напомнящ за далечен тътен на море.
В църковния двор беше открито, нямаше никакъв подслон и облечените в черно хора стояха и се свиваха срещу бурните пориви на вятъра. Колосаният стихар на свещеника се развяваше и издуваше като несръчно нагласено корабно платно и Оливър Киърни, застанал гологлав там, чувстваше, че бузите и ушите му повече не му принадлежат. Искаше му се да се бе сетил да си сложи още един кат топли дрехи.
Установи, че умът му е в някакво особено състояние, отчасти замъглен, отчасти чист като кристал. Едва дочуваше думите на литургията, които най-вероятно бяха много съдържателни. Вниманието му бе привлечено и задържано от яркожълтите цветчета на големите букети нарциси, пламтящи в скръбния ден като свещици в тъмна стая. И въпреки че повечето опечалени, които стояха около него, бяха анонимни като сенки, един-двама от тях бяха привлекли вниманието му, подобно на фигури в предния план на картина. Единият бе Купър, старият пазач, в своя най-хубав костюм, с черна вратовръзка. И успокояващият, масивен силует на Дънкан Фрейзър, съседът на Киърни. И момичето, непознатото момиче, което някак не се вписваше в това непретенциозно сборище. Тъмнокосо момиче, много стройно, със силен слънчев загар, с черна кожена шапка, нахлупена ниско над ушите, с лице, почти напълно скрито от огромни тъмни очила. Доста ефектна. Смущаваща. Коя беше тя? Приятелка на Чарлз? Не изглеждаше много вероятно…
Установи, че се е загубил в разсъждения, отърси ума си от тях и се опита още веднъж да се концентрира върху това, което се случваше. Но злостният вятър сякаш се бе сговорил с личния демон на Оливър и се надигаше и извиваше във внезапни пориви, вдигаше вихрушки от мъртви листа от земята в краката му и ги разпиляваше. Разтревожен, той обърна глава и се озова очи в очи с непознатото момиче. Тя бе свалила очилата си и той с изумление видя, че е Лиз Фрейзър. Очите му за миг срещнаха нейните, после се извърна и мислите му още повече се объркаха. Лиз, която не бе виждал от две години, че и повече. Лиз, пораснала и по някаква причина дошла в Роузи Хил. Лиз, която брат му просто обожаваше. Почувства благодарност към нея заради идването й днес. За Чарлз то щеше да е най-важно.

Най-накрая всичко свърши. Хората се раздвижиха, бягайки с облекчение от студа, и обърнаха гръб на пресния гроб и на купчините зъзнещи пролетни цветя. Излизаха от църковния двор по двама и по трима, брулени от бурния вихър на вятъра, пометени през вратата като прах пред метла.
Оливър се озова на тротоара и започна да стиска ръце и да произнася съответните подходящи думи.
— Толкова е мило, че дойдохте. Да… трагедия…
Стари приятели, хора от селото, фермери от другата страна на Рилкърк, много от които Оливър никога не бе виждал преди. Приятели на Чарлз. Те му се представяха един подир друг.
— Толкова е мило, че сте дошли от толкова далече. Ако имате време на път за вкъщи, отбийте се в Киърни. Госпожа Купър е приготвила голяма почерпка с чай.
Накрая остана да чака единствено Дънкан Фрейзър. Едър и солиден, закопчан до горе в черното си палто и увит с кашмирен шал, със сива коса, издухана от вятъра във формата на петльов гребен. Оливър се огледа за Лиз.
— Тя си тръгна — каза Дънкан. — Прибра се у дома сама. Не я бива много в тези неща.
— Съжалявам. Но ти непременно ела у дома, Дънкан. Да се стоплиш с някоя и друга глътка.
— Разбира се, че ще дойда.
Свещеникът се появи до него.
— Аз няма да дойда в Киърни, Оливър, но все пак ти благодаря. Съпругата ми е на легло. Настинка, предполагам. — Те стиснаха ръце, с мълчалива благодарност от едната страна и със съчувствие от другата. — Уведоми ме какви са ти плановете.
— Бих могъл да ти кажа и сега, само че ще отнеме доста време.
— Тогава по-късно, няма защо да се бърза.
Вятърът изду расото му. Ръцете му, стиснали молитвеника, бяха подути и червени от студа. Като телешки кренвирши, помисли си Оливър, докато го наблюдаваше как се обръща и се отдалечава по църковната пътека между извисяващите се надгробни камъни, с белия си стихар, подмятащ се в мрака. Остана да се взира невиждащо след него, докато той се скри в църквата и затвори голямата врата зад себе си, после слезе от тротоара и тръгна към мястото, където го чакаше самотната му кола. Влезе вътре, затвори вратата, намести се удобно на седалката, доволен, че най-сетне е останал насаме, в уединение. Сега, когато мъчението на погребението бе свършило, стана по-възможно да приеме идеята, че Чарлз е мъртъв. Приемайки я, изглеждаше по-вероятно, че сега нещата ще тръгнат по-лесно. Оливър вече се чувстваше — не, не точно по-щастлив, — но по-спокоен и способен да изпита радост от това, че толкова много хора бяха дошли днес, и особено от появата на Лиз.
След малко се пресегна тромаво към джоба на палтото си, намери пакета с цигарите, извади една и я запали. Погледна към празната улица и си каза, че е време да се прибере у дома, защото имаше още някои дребни социални ангажименти, които трябваше да изпълни. Хората щяха да го чакат. Завъртя стартера, включи на скорост, подкара по улицата, по замръзналото платно, хрущящо под грапавата повърхност на тежките зимни гуми.
До пет часа и последният посетител си бе тръгнал. Или поне предпоследният посетител. Старото „Бентли“ на Дънкан Фрейзър все още стоеше пред входната врата, но пък от друга страна, той трудно можеше да бъде квалифициран като посетител.
След като видя и последната кола да се отдалечава, Оливър влезе вътре, захлопна вратата и се върна в библиотеката, към уюта на пращящия огън. При влизането му Лиса, старият лабрадор, се надигна и дойде при него, а после, осъзнала, че този, когото очаква, все още не е дошъл, се върна бавно до огнището и отново седна. Тя беше — някога беше — куче на Чарлз, и някак си изражението й на изгубена и изоставена бе най-непоносимото нещо от всичко.
Той видя, че Дънкан, оставен насаме, си е придърпал едно кресло до камината и се е настанил удобно. Лицето му беше възчервено, може би от горещината на огъня, но по-вероятно от вътрешното загряване, причинено от двете големи уискита, които вече бе изпил.
Стаята, която както винаги имаше занемарен вид, носеше следите от великолепната чаена гощавка на госпожа Купър. Трохи от плодов кейк покриваха плътната бяла покривка на масата, която бе избутана в дъното на стаята. Навсякъде имаше празни чаени стакани, разпръснати сред водни чаши, които бяха предназначени за нещо по-силно от чай.
При появата му Дънкан го погледна, усмихна се, изпъна крака и каза с глас, в който все още силно се долавяше акцентът на неговия роден Глазгоу:
— Трябва да поемам. — Но не направи опит да помръдне, затова Оливър се надвеси над масата, за да си отреже парче кейк и му каза:
— Остани за малко. — Не му се искаше да остава сам. — Искам да ми разкажеш за Лизи. Пийни още едно.
Дънкан Фрейзър изгледа празната си чаша, сякаш претегляше предложението.
— Добре — каза той накрая, както Оливър предполагаше, че ще направи, и го остави да му вземе чашата. — Може би едно съвсем малко. Но ти самият нищо не пи. Ще ми бъде по-приятно, ако ми правиш компания.
— Добре, дадено.
Оливър остави едната чаша на масата, намери още една, почисти я, сипа уиски и добави не особено щедра порция вода от каната.
— Не я познах, знаеш ли? Не можах да се сетя коя е — каза той и донесе двете чаши обратно до камината.
— Да, променила се е.
— Отдавна ли е при теб?
— От два дни. Била в Западна Индия с някакъв приятел. Отидох да я посрещна на летището в Престуик. Не възнамерявах да ходя, но ами… реших, че ще е по-добре аз лично да й кажа за Чарлз. — Той пусна някакво призрачно подобие на усмивка. — Знаеш, жените са странни същества, Оливър. Трудно е да разбереш какво мислят. Те крият чувствата си, сякаш се боят да ги показват.
— Но тя дойде днес.
— О, да, беше там. Но това е първият път, в който Лизи се сблъсква с факта, че смъртта е нещо, което застига хора, които познаваш, и че не се касае само за имена във вестниците и за колоните с некролози. Приятели умират. Любими. Може би тя ще намине да те види утре или пък вдругиден… Не мога да кажа със сигурност…
— Тя беше единственото момиче, за което Чарлз имаше очи. Знаеш го, нали?
— Да. Знаех. Дори когато беше съвсем малко момиченце.
— Той просто я чакаше да порасне.
Дънкан не отговори нищо на последната реплика. Оливър си намери цигара и я запали, после приседна на облегалката на креслото, което бе поставено от другата страна на камината. Дънкан го погледна.
— И какво смяташ да правиш сега? Имам предвид, с Киърни.
— Ще го продам — отговори Оливър.
— Просто така?
— Просто така. Нямам алтернатива.
— Жалко е да се откажеш от такова място.
— Да, но аз не живея тук. Работата ми и корените ми са в Лондон. Изобщо не съм скроен за шотландски земевладелец. Това беше призванието на Чарлз.
— Нима Киърни не означава нищо за теб?
— Разбира се. Това е домът, в който отраснах.
— Винаги си бил трезвомислещ човек. Как се оправяш в Лондон? Аз изобщо не мога да понасям това място.
— Аз го обичам.
— Печелиш ли добре?
— Достатъчно. За приличен апартамент и кола.
Дънкан присви очи.
— А любовният ти живот?
Ако някой друг бе задал на Оливър този въпрос, той щеше да хвърли нещо по него заради грубата нетактичност. Но това беше различно. Ти, лукав стари хитрецо, помисли си Оливър, но все пак му отговори: „Задоволителен“.
— Мога да си те представя как се размотаваш насам-натам с разни очарователни дами…
— От тона ти не мога да разбера дали не одобряваш, или просто завиждаш.
— Така и не можах да схвана — суховато отговори Дънкан —как изобщо по-малкият брат на Чарлз може да е такъв? Никога ли не си помислял да се ожениш?
— Няма да се женя, докато не стана толкова стар, че да не мога да направя нищо друго.
Дънкан хрипливо се разсмя.
— Постави ме на мястото ми. Но да се върнем към Киърни. Ако възнамеряваш да го продаваш, защо не го продадеш на мен?
— Разбира се, че е по-добре да го продам на теб, отколкото на когото и да е друг. Знаеш го.
— Ще взема фермата и ще я присъединя към моята, заедно с ливадата и езерото. Но остава къщата. Би могъл да я продадеш отделно. В крайна сметка, тя не е прекалено голяма, нито е твърде далеч от пътя, а градината е много лесна за поддръжка.
Беше успокояващо да го слушаш как приказва по този начин, излагайки емоционални въпроси на практичен език, омаловажавайки проблемите на Оливър. Но такъв си беше начинът, по който Дънкан Фрейзър действаше. Така бе успял на сравнително ранна възраст да направи състояние, да продаде бизнеса си в Лондон за астрономическа сума и после да се заеме с това, което винаги бе искал да прави — а именно, да се върне в Шотландия, да си купи малко земя и да се отдаде на спокойния живот на провинциален джентълмен.
Осъществяването на тази негова амбиция обаче имаше и един ироничен аспект, защото съпругата на Дънкан, Илейн, която никога не бе изгаряла от желание да напусне родния си юг и да пусне корени в пустошта на Пъртшир, скоро се отегчи от бавното темпо на живота в Роузи Хил. Липсваха й приятелите, а климатът я съсипваше. „Зимите тук — оплакваше се тя — са дълги, студени и сухи. Летата — кратки, студени и влажни“. Съответно и нейните полети до Лондон ставаха все по-чести и по-продължителни, докато накрая се случи неизбежното —един ден тя изобщо не се върна и бракът им приключи.
Ако Дънкан бе разстроен от това, то успяваше да го прикрива много добре. Беше му приятно Лиз да е до него, но когато тя отиваше да посети майка си, изобщо не се чувстваше самотен, защото имаше безчет интереси. Когато за пръв път стъпи в Роузи Хил, местните хора се отнесоха скептично към способностите му на фермер, но той успя да се докаже — сега бе приет в местното общество и за пълноправен член на клуба в Рилкърк.
— В твоите уста всичко звучи така благоразумно и лесно, сякаш не става дума за продажбата на нечий роден дом — каза му той.
— Ами, такъв е животът. — Дънкан довърши питието си с една-едничка огромна глътка, постави чашата си на масичката до креслото си и рязко се изправи. — Помисли си за това, все пак. Колко дълго ще стоиш тук?
— Взел съм си две седмици отпуск.
— Предлагам да се срещнем в сряда в Рилкърк. Каня те на обед, ще поговорим и с адвокатите. Или прекалено пришпорвам нещата?
— Никак даже. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.
— В такъв случай аз ще се прибирам у дома.
Той се отправи към вратата и в този момент Лиса изведнъж стана и ги последва от разстояние през ледения салон, а ноктите й драскаха по излъскания паркет.
Дънкан я погледна през рамо.
— Тъжна работа, куче без стопанин.
— Най-лошото от всичко.
Лиса ги наблюдаваше, докато Оливър помагаше на Дънкан да си облече палтото, а после ги придружи вън, до мястото, на което чакаше старото „Бентли“. Вечерта беше, ако изобщо бе възможно, по-студена от всякога, много тъмна и разтърсвана от вятъра. Чакълената алея кънтеше от леда под обувките им.
— Ще имаме още сняг — каза Дънкан.
— Така изглежда.
— Някакво съобщение за Лиз?
— Кажи й да намине да ме види.
— Дадено. Ще се видим в сряда, в клуба. В дванадесет и половина.
— Ще бъда там. — Оливър затвори вратата на колата. — Карай внимателно.

След като колата тръгна, той се върна обратно вътре с Лиса по петите му, затвори вратата и застана на място за миг, вслушвайки се в тишината на необичайно празната къща. Това го бе поразило още в момента, в който пристигна от Лондон, и продължаваше да го стряска от време на време и досега, вече цели два дни. Чудеше се дали някога изобщо ще свикне с тази пустота.
Салонът беше студен и тих. Лиса, разтревожена от неподвижността на Оливър, пъхна нослето си в ръката му и той се наведе, погали я по главата и разтри копринените й уши между пръстите си. Вятърът духаше на талази, течението подхвана завесата, която висеше пред входната врата, и я развя, досущ като въртяща се пола от кадифе. Оливър потръпна и се върна в библиотеката. Пътьом надзърна в кухнята. След малко госпожа Купър дойде с подноса си. Двамата заедно натрупаха върху него чаени и водни чаши и чинийки и разчистиха всичко. Госпожа Купър сгъна колосаната бяла покривка от масата, а Оливър й помогна да я избутат обратно в средата на стаята. После я последва в кухнята и задържа вратата отворена, за да може тя да внесе натоварения поднос, и я последва е празния чайник в едната ръка и почти празната бутилка уиски в другата.
Тя започна да мие съдовете.
— Уморена сте. Оставете ги — каза й той.
Тя остана обърната е гръб към него.
— А, не, не мога да ги оставя. Никога не съм оставяла и една мръсна чашка за сутринта.
— Тогава си вървете у дома, като свършите с тази камара.
— Ами вечерята ви?
— Натъпках се с плодов кейк. Не искам нищо за вечеря.
Гърбът й остана твърд и непреклонен, сякаш намираше за
невъзможно да покаже каквато и да е скръб. Тя бе обожавала Чарлз.
— Кейкът беше много хубав — каза Оливър. — Благодаря ви.
Госпожа Купър не се обърна. След малко, след като стана
ясно, че няма да го направи, Оливър излезе от кухнята и се върна до огъня в библиотеката, за да я остави насаме.
Зад къщата на Даяна Карпентър в Милтън Гардънс имаше дълга градинка, която излизаше на малка калдъръмена уличка. Между градината и уличката имаше висока стена с врата в нея и нещо, което някога бе голям двоен гараж, но когато Даяна се върна в Лондон, реши, че ще бъде благоразумни инвестиция да превърне гаража в доходоносен имот, и построи отгоре му малък апартамент за даване под наем. Това занимание я поддържаше заета и щастлива в продължение на цяла година и дори повече, и когато приключи, обзаведе го и го декорира напълно, тя го даде на един американски дипломат, назначен в Лондон за двугодишен мандат. Той беше перфектният наемател, но когато се върна във Вашингтон и тя започна да търси кой да заеме мястото му, не извади такъв късмет.
Защото от миналото изплува Кейлъб Аш, който нямаше къде да живее с приятелката си Айрис, с двете си китари и със сиамската си котка.
— И кой — попита Шон — е Кейлъб Аш?
— О, той беше приятел на Джерълд Клайбърн в Афрос. Един от онези хора, които винаги са на прага да направят нещо, като например да напишат роман или да нарисуват картина, или да започнат бизнес, или да построят хотел. Но никога не го правят. Във всеки случай Кейлъб е най-мързеливият човек на света.
— А госпожа Аш?
— Айрис. Те не са женени.
— Не искаш ли да им дадеш апартамента?
—Не.
— Защо не?
— Защото мисля, че ще имат разлагащо влияние върху Джоди.
— Той ще си ги спомни ли?
— Разбира се. Те вечно влизаха и излизаха от къщата.
— И ти не ги харесваше?
— Не съм казала това, Шон. Не можеш да не харесваш Кейлъб Аш, той е най-чаровният човек на света. Но знам ли, да живее в дъното на градината просто така…
— Могат ли да плащат наема?
— Каза, че могат.
— Да не би да се боиш, че ще превърнат жилището в кочина?
— Съвсем не. Айрис е страхотна домакиня. Вечно лъска подове и бърка някакви манджи в големи медни тенджери.
— От думите ти ми потекоха лигите. Дай им апартамента. Те са приятели от миналото ти, не можеш да загубиш всичките си връзки с него и не виждам как тяхното присъствие тук би могло да причини някаква вреда на Джоди.
И тъй, Кейлъб и Айрис, и котката, и китарите и тенджерите се нанесоха в надстройката и Даяна им даде едно малко парче земя, за да си направят градинка, а Кейлъб я обгради с камъни, засади една камелия в гърне и така, от нищото, успя да създаде носталгична средиземноморска атмосфера.
Джоди, съвсем естествено, го обожаваше, но още от самото начало бе предупреден от Даяна, че може да посещава Кейлъб и Айрис само когато е поканен, за да не става досаден. Кейти пък се настрои силно срещу Кейлъб, особено когато, чрез местната клюкарска агенция, разкри факта, че двамата с Айрис не са женени и че няма вероятност да се оженят. Затова често гълчеше Джоди.
— Пак ли си ходил в градината да видиш този господин Аш, а?
— Той ме покани, Кейти. Котката Съки има котенца.
— И сега ще има още от онези сиамски създания?
— Е, всъщност не са точно сиамски. Тя е имала афера с котарак, който живее на номер осем в уличката отзад, и те са мелези. Кейлъб каза, че ще са такива и такива ще си останат.
Кейти се засуети около големия чайник. Личеше, че е доста ядосана.
— Ами де да знам.
— Мислех си, че и ние бихме могли да си вземем едно.
— Не и някое от тези противни мяукащи твари. Във всеки случай госпожа Карпентър не иска никакви животни в тази къща. Чувал си я достатъчно често. Никакви животни. А котката е животно, така че точка по този въпрос.

На сутринта след вечерното парти Керълайн и Джоди Клайбърн се измъкнаха през градинската врата в задната част на къщата и тръгнаха по павираната пътечка към апартаментчето. Те не се опитваха да се крият. Даяна беше навън, а Кейти се суетеше в кухнята, която гледаше към улицата, и приготвяше обяда. Освен това знаеха, че Кейлъб е вътре, защото му бяха телефонирали, за да го попитат може ли да наминат, и той бе казал, че ще ги очаква.
Утрото беше студено, ветровито и ясно. Синьото небе се отразяваше в локвите, които се бяха образували по каменната настилка, а слънцето грееше ослепително. Зимата се бе проточила. Първите зелени стръкчета едва надничаха от черната пръст в лехите за цветята. Всичко останало беше кафяво, попарено и сякаш мъртво.
— Миналата година — каза Керълайн — по това време тук навсякъде цъфтяха минзухари.
Но малкият градински участък на Кейлъб беше по-закътан и слънчев и тук вече имаше нарциси, поклащащи главички в зелено оцветените си кашпи, а около тъмнокорото бадемово дърво в средата на патиото цъфтяха кокичета.
Достъпът до апартамента се осъществяваше по външна стълба, която стигаше до широка, покрита тераса, подобна на балкон на швейцарска вила. Кейлъб бе чул приближаващите им гласове и когато изтичаха по стъпалата, вече стоеше на балкончето, за да ги посрещне, сложил ръце на дървения парапет, извиквайки представата за шкипер на някаква островна гемия, приветстващ гостите на борда.
И наистина, той бе живял толкова години в Афрос, че лицето му бе придобило типично гръцки черти, също както лицата на хората, които са женени от дълги години, започват да си приличат. Очите му бяха толкова дълбоко поставени, че бе почти невъзможно да се отгатне цветът им, лицето му бе мургаво, доста набръчкано, носът му стърчеше като нос на кораб, косата му сивееше, гъста и къдрава. Гласът му звучеше дълбоко и плътно и винаги караше Керълайн да си мисли за червено вино, прясно опечен хляб и ароматизирана с чесън салата.
— Джоди. Керълайн. — Той ги прегърна, хвана ги с двете си ръце и ги целуна с тази прекрасна липса на сдържаност, характерна за гърците. Никой никога не целуваше Джоди, с изключение на Керълайн, и то само понякога. Даяна, с нейната обичайна проницателност, се досещаше, че ще му бъде неприятно. Но с Кейлъб беше различно — уважителен салют на привързаност, като мъж с мъж.
— Каква приятна изненада! Влизайте. Поставил съм кафеника на огъня.
В дните на американския дипломат тук бе преобладавала атмосферата на Нова Англия спретнато, студено и лъснато. Сега, под очевидното влияние на Айрис, всичко изглеждаше спонтанно, многобагрено картини без рамки висяха по стените, украшения от цветно стъкло се поклащаха от тавана, върху внимателно подбрания кретон на Даяна бе метнат един гръцки шал. Стаята бе много топла и ухаеше на кафе.
— Къде е Айрис?
— На пазар. — Той дръпна едно кресло. — Сядайте. Аз ще донеса кафето.
Керълайн седна. Джоди последва Кейлъб и след малко двамата се върнаха — Джоди с поднос с три порцеланови чашки и купа със захар, а Кейлъб — с кафеника. За всичко това се намери място на ниска масичка, поставена пред камината, и те се настаниха около нея.
— Да нямате проблеми? — попита предпазливо Кейлъб. Той винаги действаше предпазливо, за да не си навлече гнева на Даяна.
— О, не — автоматично отвърна Керълайн. Но като премисли, се поправи. — Не е нещо сериозно.
— Разкажете ми — каза Кейлъб.
И Керълайн му разказа. За писмото от Ангъс и за това, че Джоди не иска да заминава за Канада, и за идеята му да намери отново брат си.
— Затова решихме да заминем за Шотландия. Утре. Този вторник.
— Смятате ли да кажете на Даяна?
— Тя ще ни разубеди. Знаеш, че ще го направи. Но ще й оставим писмо.
— А Хю?
— Хю също ще започне да ме разубеждава.
Кейлъб се намръщи.
— Керълайн, ти възнамеряваш да се омъжиш за този мъж след седмица.
— Да, ще се омъжа за него.
— Хм… — каза Кейлъб, сякаш не й вярваше особено. Погледна надолу към седналия до него Джоди.
— А ти? Какво ще стане с теб? Какво ще стане с училището?
— Училището свърши в петък. Сега сме във ваканция.
— Хм… — отново каза Кейлъб.
Керълайн се разтревожи.
— Кейлъб, да не си посмял да кажеш, че не одобряваш.
— Разбира се, че не одобрявам. Това е шантава идея. Ако искате да говорите с Ангъс, защо не му се обадите по телефона?
— Джоди не иска. Твърде сложно е да се опиташ да обясниш нещо такова по телефона.
— И във всеки случай — каза Джоди, — не можеш да убедиш хората по телефона.
Кейлъб се усмихна криво.
— Искаш да кажеш, че според теб ще се наложи да убеждавате Ангъс. Съгласен съм с теб. Смяташ да го помолиш да дойде в Лондон, да създаде дом и да промени целия си начин на живот.
Джоди подмина думите му.
— Затова не можем да му се обадим по телефона — каза той инатливо.
— Предполагам, че и написването на писмо ще отнеме много време?
Джоди кимна.
— Телеграма?
Джоди поклати глава.
— Добре, изглежда, че трябва да обърнем внимание на алтернативите. Което ни отвежда до следващата точка. Как смятате да стигнете до Шотландия?
— Това е една от причините, Кейлъб — каза Керълайн по начин, който искрено се надяваше да е много убедителен, — да искаме да обсъдим това с теб. Разбираш ли, трябва ни кола, а не можем да вземем тази на Даяна. Но ако вземем твоята малка кола, Минито, ако можете да ни я заемете… Ти и Айрис. Искам да кажа, вие не я използвате много, а ние ще се отнасяме много грижливо с нея.
— Моята кола? А какво ще трябва да кажа, когато Даяна връхлети като вихрушка през градината с купчина неудобни въпроси?
— Можеш да кажеш, че колата е на ремонт. Това е просто една малка благородна лъжа.
— Това е нещо повече от благородна лъжа, това е предизвикване на Провидението. Колата не е влизала в сервиз, откак
* съм я купил, вече цели седем години. Представете си, че се повреди?
— Ще рискуваме.
— А пари?
— Аз имам достатъчно.
— И кога смятате да се върнете обратно?
— Четвъртък или петък. С Ангъс.
— Вие сте безнадеждни. Ами ако той не иска да дойде?
— Тогава ще му мислим.
Кейлъб се изправи, неспокоен и нерешителен. Отиде до
прозореца да види дали Айрис си идва, за да му помогне да се измъкне от тази застрашителна дилема. Но нямаше и следа от нея. Каза си, че това са децата на най-близкия му приятел. И въздъхна.
— Съгласен съм да ви помогна и ако ви давам колата си, това е само, защото мисля, че е крайно време Ангъс да поеме някакви отговорности. Смятам, че вече трябва да се върне. — Той се обърна, за да ги погледне. — Но искам да знам къде отивате. Адресът. Колко дълго ще…
— Стреткори Армс, Стреткори. И ако не се върнем до петък, можеш да кажеш на Даяна къде сме отишли. Но не и преди това.
— Добре тогава. — Кейлъб поклати голямата си глава с такова изражение, сякаш е принуден да я пъхне в бесилката. — Споразумяхме се.
Заедно съставиха телеграма до Ангъс.
Ще бъдем в Стреткори във вторник вечерта, за да обсъдим важен план с теб!
С любов Джоди и Керълайн
След като приключиха с това, Джоди написа писмото, което трябваше да оставят за Даяна.
Скъпа Даяна,
Получих писмо от Ангъс, той е в Шотландия, затова аз и Керълайн отиваме да го потърсим. Ще се опитаме да се върнем до петък. Моля те, не се тревожи.
Но писмото за Хю не беше толкова лесно и Керълайн се поти над съставянето му повече от час.
Скъпи Хю,
Както Даяна ще ти каже, Джоди е получил писмо от Ангъс. Той се е върнал у дома от Индия по море и сега работи в Шотландия. И двамата чувстваме, че е важно са се видим с него, преди Джоди да замине за Канада, и затова, когато получиш това писмо, ще бъдем на път за Шотландия. Надяваме се да се върнем в Лондон до петък.
Бих искала да го обсъдя с теб, но ти щеше да се почувстваш длъжен да го кажеш на Даяна, после щяхте да ни разубедите да тръгнем и никога нямаше да го видим. А за нас е важно той да знае какво се случва.
Знам, че това, което правя, е ужасно — да замина така в седмицата преди нашата сватба, без да ти кажа. Но ако всичко е наред, ние ще си бъдем у дома в петък.
С цялата ми любов, Керълайн

Във вторник сутринта преваля лек снежец, после спря и остави земята нашарена като с кокоша перушина. Вятърът обаче изобщо не се предаваше, студът продължаваше да хапе все така силно и по вида на схлупеното, оловно небе, си личеше, че иде и по-лошо време.
Оливър Киърни хвърли един поглед навън и реши, че в такъв ден ще е най-добре да си остане вкъщи и да се опита да сложи в ред поне част от делата на Чарлз. Това се оказа мъчителна задача. Чарлз, рационален и прилежен, беше класирал акуратно всяко писмо и всеки документ, отнасящ се до работата на фермата, и оправянето с нея щеше да бъде доста по-просто, отколкото си го бе представял. Но имаше и други неща. Лични неща. Писма и покани, паспорти с изтекъл срок, хотелски сметки и снимки, телефонното тефтерче на Чарлз, дневникът му, сребърната автоматична писалка, която му бяха подарили на двадесет и първата му годишнина, сметка от шивача.
Оливър си спомни гласа на майка си, която им четеше една поема от Елис Дюър Милър:
Какво да правиш с женските обувки,
когато жената е мъртва?
Наложи си да бъде по-корав. Скъса писмата, сортира снимките, изхвърли натрошения червен восък от печатите на пликовете, парчета от връзки, един счупен катинар без ключ, пресъхнало шише от туш. До момента, в който часовникът удари единадесет, кошчето за хартия преливаше и той точно се канеше да събере целия боклук и да го отнесе в кухнята, когато чу хлопването на вратата. Тя бе полуостъклена и издаде глух звук, който отекна през облицования с ламперия салон. С кошчето в ръка Оливър отиде да види кой е и се натъкна на Лиз Фрейзър, вървяща през коридора към него.
—Лиз.
Тя носеше панталони, кожена полушубка и същата черна шапка, с която беше и вчера, нахлупена дълбоко над ушите. Той я наблюдаваше как я свали и как разроши със свободната си ръка късата си тъмна коса. Този странно нервен, несигурен жест, изобщо не се връзваше с лъскавия й вид. На порозовялото й от студа лице светеше усмивка. Изглеждаше великолепно.
— Здрасти, Оливър.
Приближи до него и се протегна над купчината накъсана хартия, за да го целуне по бузата.
— Ако не искаш да ме виждаш, кажи го, и аз ще се махна.
— Кой е казал, че не искам да те виждам?
— Мислех, че може би…
— Добре, не мисли за може би. Влез и ще ти направя чаша кафе. Аз самият имам нужда от една и освен това ми писна да стоя
сам-самичък.
Той я поведе към кухнята и бутна вратата, за да я пусне да мине пред него, разпръскваща свежия аромат на зимен въздух, смесен с „Шанел № 5“.
— Сложи чайника — каза той. — Аз ще се отърва от тази купчина.
Мина през кухнята, излезе през задната врата на студа, успя
да напъха боклука от кошчето в кофата за смет, без да разпилее кой знае колко, и се върна с благодарност в топлината на кухнята. Лиз изглеждаше някак неуместно така, застанала до кухненската мивка, пълнейки чайника с вода.
— Господи, какъв студ!
— Знам, а се предполага, че е пролет. Дойдох пеша от Роузи Хил дотук, и накрая мислех, че ще умра.
Тя отнесе чайника до голямата чугунена печка, вдигна тежкия й капак и го постави на плочата. Остана там и се надвеси напред, за да се сгрее. Двамата се загледаха един в друг през стаята. После заговориха едновременно.
— Подстригала си косата си — каза Оливър.
— Съжалявам за Чарлз — каза тя.
И двамата спряха, изчаквайки другия да продължи. Лиз изглеждаше объркана.
— Направих го заради плуването — каза тя. — Гостувах известно време на приятел в Антигуа.
— Исках да ти благодаря за това, че дойде вчера.
— Аз…. Аз никога не съм била на погребение преди.
Очите й, обградени с очна линия и черна спирала, изведнъж проблеснаха от неотронени сълзи. Късата, елегантна прическа разкриваше дължината на врата й и чистата линия на решителната брадичка, която бе наследила от баща си. Докато той я наблюдаваше, тя започна да разкопчава копчетата на палтото си. Ръцете й също имаха кафеникав загар, бадемовидните й нокти бяха лакирани в много бледо розово, носеше масивен златен пръстен с печат и цял куп фини златни гривни на тъничката си китка.
— Пораснала си, Лиз — неочаквано каза той.
— Разбира се. Сега съм на двадесет и две. Забравил ли си?
— Колко време мина, откакто те видях за последно?
— Пет години? Най-малко пет години.
— Как лети времето!
— Ти беше в Лондон. Аз бях в Париж и всеки път, когато се връщах в Роузи Хил, ти винаги беше далеч.
— Но Чарлз беше тук.
— Да. Чарлз беше тук. — Тя се заигра с капака на чайника. —Но ако понякога изобщо забелязваше моето появяване, определено никога не го показваше.
— Много добре го забелязваше. Просто не го биваше особено в изразяването чувствата. Във всеки случай, за Чарлз ти винаги си била прекрасна. Дори и когато бе на петнадесет, с плитки като Пипи Дългото чорапче и протъркани на коленете джинси. Просто те чакаше да пораснеш.
— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза тя.
— И аз също не можех, до вчера. Но мисля, че сега вече го приемам.
Чайникът започна да свири. Той се отдели от печката и отиде да вземе чаши и буркан разтворимо кафе, както и бутилка мляко от хладилника.
— Татко ми спомена за Киърни — каза Лиз.
— Имаш предвид продажбата?
— Как ще го понесеш, Оливър?
— Нямам друг избор.
— Дори и за къщата? И къщата ли ще продадеш?
— Какво бих могъл да правя с тази къща?
— Можеш да я запазиш. Да я ползваш за уикенди и ваканции, просто да си запазиш поне едно коренче в Киърни.
— Това ми звучи доста разточително.
— Всъщност не е. — Тя се поколеба леко, после стремително продължи. — Когато се ожениш и имаш деца, можеш да ги отгледаш тук, и те ще могат да правят същите прекрасни неща, които ти си правил. Да тичат като щури, да си строят къщички в клоните на големия бук, да имат понита…
— Кой е казал, че мисля да се женя?
— Татко каза, че нямало да се ожениш, докато не станеш прекалено стар за всичко останало.
— Баща ти май ти казва твърде много неща.
— И какво трябва да означава това?
— Винаги го е правил. Той те глезеше и нямаше никакви тайни от теб. Ти беше едно разглезено малко хлапе, знаеш го, нали?
Тя се развесели.
— Това са тежки думи, Оливър.
— Направо не знам как си оцеляла. Единствено дете на двама обожаващи го родители, които дори не живеят заедно. И ако това не бе достатъчно, ти винаги имаше на разположение Чарлз, за да те разглези още повече.
Чайникът завря и той отиде да го вдигне. Лиз смъкна обратно капака на печката.
— Но ти никога не си ме глезил, Оливър.
— Имах повече разум.
Той сипа вода в чашките.
— Ти никога не си ме забелязвал. Винаги ми казваше да се махам и да не се пречкам в краката ти.
— О, да, но тогава ти беше съвсем малко момиченце, много преди да станеш толкова възхитителна млада дама. Между другото, знаеш ли, че вчера не те познах. Едва когато си свали тъмните очила, осъзнах коя си. Направо бях потресен.
— Кафето готово ли е?
— Да, готово е. Ела да го изпием, преди да изстине.
Те седнаха с лице един към друг от двете страни на излъсканата кухненска маса. Лиз държеше чашката си с две ръце, сякаш все още й бе студено на пръстите. Изражението й бе провокативно.
— Говорехме за това дали ще се ожениш.
— Аз не говорех за това.
— Колко дълго ще останеш в Киърни?
— Докато се уреди всичко. А ти?
Лиз вдигна рамене.
— Сега трябваше да съм на юг. Майка ми и Паркър са в Лондон за няколко дни по работа. Обадих й се, когато се върнах от Престуик — да й кажа за Чарлз. Тя се опита да ме накара да й обещая, че ще отида при тях, но аз й обясних, че искам да присъствам на погребението.
— Все още не си ми казала колко ще останеш в Роузи Хил?
— Нямам никакви планове, Оливър.
— Тогава остани за малко.
— Искаш ли да го направя?
—Да.
Тези думи по някакъв начин премахнаха и последното напрежение между тях. Те седяха и си говореха, забравили за времето. Едва когато часовникът в салона удари дванадесет, Лиз се стресна. Тя погледна към своя часовник.
— По дяволите, наистина ли е толкова късно? Трябва да вървя.
— За какво?
— За обяд. Помниш ли този старомоден обичай, или не обядваш?
— Съвсем не.
— Тогава ела и ще можеш да обядваш с мен и баща ми.
— Ще те откарам у дома, но няма да остана за обяд.
— Защо не?
— Вече загубих половината сутрин, докато клюкарствах с теб, а има адски много неща за вършене.
— Вечеря тогава. Довечера?
Оливър се замисли, но по различни причини отхвърли поканата.
— А утре става ли? — попита я той.
Тя вдигна рамене, леко, въплъщение на женствена отстъпчивост.
— Когато искаш.
— Утре ще е супер. Около осем часа?
— Малко по-рано, ако искаш питие.
— Добре, ще дойда малко по-рано. Е, хайде, сега си слагай палтото и да те откарам вкъщи.
Колата му беше тъмнозелена, малка и ниска, и много бърза. Тя се настани до него, с ръце дълбоко пъхнати в джобовете на палтото си, взирайки се напред в голия, неприветлив шотландски пейзаж и толкова силно усещаща присъствието на мъжа до себе си, че почти я болеше.
Той се бе променил и все пак си бе същият. Беше остарял.По лицето му имаше бръчки, които преди ги нямаше, и едно изражение в дъното на очите му, което я караше да се чувства така, сякаш се впуска в афера с напълно непознат мъж. Но все
пак това беше Оливър безцеремонен, отказващ да се обвърже, неуязвим.
За Лиз винаги бе съществувал само Оливър. Чарлз беше просто повод да ходи често в Киърни и тя най-безсрамно го бе използвала като такъв, защото той насърчаваше постоянните й посещения и винаги се радваше да я види. Но тя ходеше там единствено заради Оливър.
Чарлз беше обикновен, незабележим, жилав, рижав и луничав. Но Оливър беше атрактивен, вълнуващ. Чарлз имаше време и търпение за непохватната тийнейджърка: учеше я да лови риба на муха, да бие сервиз на тенис, помогна и да преодолее трудностите при първия си „възрастен“ танц, показваше й как се танцува рил. И през цялото време тя не забелязваше никой друг, освен Оливър, и безмълвно се молеше да я покани да танцува.
Но той, разбира се, никога не я канеше. Винаги имаше някоя друга, някоя непозната девойка или приятелка, поканена от юг. Запознаваше се с нея в университета, на парти, на гости у стар приятел и така нататък. През годините имаше толкова много такива! Момичетата на Оливър бяха нещо като местен виц, но Лиз не го намираше за забавно. Тя наблюдаваше от тъч линията и ги мразеше, правеше им мислено восъчни фигурки и ги пробождаше с игли, разкъсвана от мъките на тийнейджърската ревност.
А след раздялата на родителите й Чарлз бе този, който й пишеше, съобщаваше й всички новини, за да я държи в течение на нещата. Но тя държеше в портфейла си не друго, а снимката на Оливър, мъничка, омачкана моментална снимка, и я носеше навсякъде със себе си.
Сега, седнала до него, тя му хвърляше незабележими коси погледи. Ръцете на Оливър, върху обвития в кожа волан, бяха с дълги пръсти и квадратни нокти. Имаше един белег до палеца и тя си спомни как беше убол ръката си на новата ограда от бодлива теб. Погледът й небрежно се придвижи по дължината на ръката му, към рамото. Яката от овча кожа бе вдигната около врата му и докосваше тъмната му гъста коса. Той почувства погледа й и обърна глава към нея, усмихна се, а очите му, под тъмните вежди, бяха сини като великденчета.
— Разучаваш ме, за да ме познаеш следващия път, а? — каза той.
Но Лиз не отговори. Спомни си как бе долетяла в Престуик
и баща й я чакаше, за да я посрещне. Чарлз е загинал. В първия миг тя не повярва на ушите си — сякаш земята се разцепи и тя остана да се взира в огромната зейнала дупка. После едва успя да продума:
—Оливър?
— Оливър е в Киърни. Или вече би трябвало да е там. Днес идва с колата си от Лондон. Погребението е в понеделник.
Оливър е в Киърни. Чарлз, милият, добричък, търпелив Чарлз, бе мъртъв, но Оливър е жив, и Оливър е в Киърни! След всички тези години щеше да го види отново. Докато пътуваха с колата на баща й към Роузи Хил, тази мисъл не й излезе от ума. Ще го видя. Утре ще го видя, и на следващия, и на по-следващия ден пак ще го видя. После се обади на майка си в Лондон и й каза за Чарлз, но когато Илейн се опита да я убеди да остави скръбта зад себе си и да дойде на юг, при нея, Лиз отказа. Оправданието беше съвсем уместно.
— Трябва да остана. Татко… и погребението.
Но през цялото време тя си знаеше и ликуваше от факта, че остава единствено заради Оливър.


И по някакво чудо това бе подействало. Тя го разбра в момента, в който Оливър, без видима причина, изведнъж се обърна в църковния двор и я погледна право в лицето. Тогава видя как изненадата на лицето му се смени с възхищение. Оливър вече не бе в позиция на превъзходство. Сега те бяха равни. И… което бе печално, но правеше всичко много по-лесно… — Чарлз вече не влизаше в сметката. Добрият, но досаден Чарлз, винаги на линия, като упорито старо куче, чакащо да бъде изведено на разходка.
Тя остави дейния си, практичен ум да препусне напред, позволи си лукса да се наслади на няколко хубави картини от бъдещето. Всичко вървеше като по ноти, сякаш бе предварително планирано. Сватба в Киърни, вероятно малка провинциална венчавка в местната църква, само с няколко приятели. После, меден месец в… в Антигуа би било идеално. После обратно в Лондон — той вече имаше апартамент там и можеха да го използват за база в по-нататъшно търсене на подходяща къща. И ето една брилянтна идея — тя ще накара баща си да й даде къщата в Киърни като сватбен подарък, и случайното предложение, което бе подхвърлила на Оливър тази сутрин, в крайна сметка, щеше да се осъществи. Тя си представи как двамата пътуват с кола за дългите уикенди, как прекарват летните ваканции тук, отглеждат децата си, организират партита…
— Стана много мълчалива — каза Оливър.
Лиз изведнъж се приземи в реалността и видя, че вече са почти до тях. Колата потегли по алеята под буковете. Голите клони над главите им скърцаха под напора на жестокия вятър. Завиха по посипаната с чакъл дъга и излязоха пред голямата входна врата.
— Мислех — каза Лиз. — Просто мислех. Благодаря ти, че ме докара у дома.
— Аз ти благодаря, че дойде да ме утешиш.
— И ще дойдеш за вечеря утре? Сряда?
— С нетърпения го очаквам.
— Осем без четвърт?
— Осем без четвърт.
Те се усмихнаха, предавайки си един на друг взаимното удоволствие от уговорката. После той се протегна, за да й отвори вратата, Лиз излезе от колата и изтича по заледените стъпала към защитата на портала. Там се обърна, за да му махне, но Оливър вече бе тръгнал и се виждаше само задната част на колата му, изчезваща по алеята, назад по пътя към Киърни.

Същата вечер, докато Лиз се къпеше в банята си, бе прекъсната от телефонно обаждане от Лондон. Увита в хавлията си, тя отиде да отговори и чу гласа на майка си от другия край на линията.
— Елизабет?
— Здрасти, мамо.
— Скъпа, как си? Как са нещата там?
— Всичко е чудесно. Перфектно. Прекрасно.
Този весел, жизнерадостен отговор не беше точно това, което Илейн очакваше.
— Ама ти ходи ли на погребението? — попита тя, сериозно озадачена.
— О, да, беше отвратително, всеки миг от него бе толкова неприятен!
—Тогава защо не дойдеш на юг, ние сме тук за още няколко дни?
— Все още не мога да дойда… — Лиз се поколеба. Тя обикновено мълчеше като риба за личния си живот. Илейн постоянно се оплакваше, че не знае какво се случва в живота на собствената й дъщеря. Но сега изведнъж Лиз почувства необходимост да сподели. Вълнението от това, което се бе случило днес, и от това, което можеше да се случи утре, напираше да се излее от нея и тя усещаше, че ако не говори с някого за Оливър, ще се взриви.
Затова завърши изречението си с изненадващо искрено признание.
—… работата е там, че Оливър е тук за малко. И ще дойде на вечеря утре.
— Оливър? Оливър Киърни?
— Да, разбира се, Оливър Киърни. Кой друг Оливър познаваме?
— Имаш предвид…? Заради Оливър?
— Да. Заради Оливър — Лиз се разсмя. — О, маменце, не бъди толкова недосетлива.
— Но аз винаги съм си мислела, че е Ча…
— Е, ами не беше — бързо каза Лиз.
— И какво се очаква да каже Оливър за всичко това?
— Ами, не мисля, че му е неприятно.
— Хм, не знам… — Илейн звучеше объркано. — Това е последното нещо, което очаквах, но ако ти си щастлива…
— О, аз съм. Аз съм щастлива. Вярвай ми, никога не съм била по-щастлива.
— Е, добре, дръж ме в течение на всичко, което се случва —.примирено каза майка й.
— Добре.
— И ми кажи кога ще дойдеш на юг?
— Може би ще дойдем заедно — каза Лиз, готова да си го представи. — Може би ще дойдем заедно, с неговата кола.
Майка й най-сетне затвори. Лиз остави слушалката, уви по-стегнато хавлията около себе си и се върна в банята. Оливър. Изрече името му, отново и отново. Върна се във ваната и завъртя кранчето на топлата вода с палеца на крака си. Оливър.

Пътуването на север беше като връщане назад във времето. Пролетта закъсняваше навсякъде, но в Лондон поне вече имаше леки наченки на зеленина — първите крехки листенца по клоните на дърветата в парка, първите звездички на оранжеви те минзухари. В тротоарните кашпи грееха нарциси и пурпурни ириси, а по витрините на големите магазини бяха изложени летни дрехи, от които дъхът ти секваше, и караха човек да си' мисли за ваканции, пътешествия с яхти, синьо море и слънце.
Но шосето неумолимо ги отвеждаше на север, прорязваше: като стоманена лента равнинния пейзаж, който ставаше все по-сив и по-студен, и очевидно, все по-неплодороден. Пътищата бяха влажни и мръсни. Всеки подминаващ камиона, старата кола на Кейлъб бе задминавана практически от всички хвърляше заслепяващи фонтани от мокра кафява кал, която полепваше по предното стъкло и чистачките трябваше да работят безспирно. И в допълнение, сякаш за да се утежни още повече ситуацията, нито един прозорец не се затваряше плътно, а парното беше или развалено, или се нуждаеше от някак по-специално регулиране, което нито Джоди, нито Керълайн можеха да направят. Каквато и да бе причината, то просто не работеше.
Въпреки всичко Джоди беше във великолепно настроение. Четеше картата, пееше, правеше сложни сметки, за да изчисли средната им скорост (печално ниска) и пробега им.
— Тук сме на една трета от пътя. Тук сме на половината път.
А после:
— Още пет мили и ще бъдем в Скоч Корнър*. Чудя се защо се казва Скоч Корнър, когато дори не е в Шотландия?
— Може би защото хората минават оттук, за да си купуват скоч — шотландско уиски?
Джоди реши, че това е много забавно.
— Ние никога не сме били в Шотландия, никой от нас не е идвал тук. Чудя се защо ли Ангъс е дошъл точно в Шотландия?
— Когато го намерим, ще го попитаме.
— Да — каза Джоди весело, мислейки си за момента, в който ще види Ангъс. Протегна се назад към раницата, която благоразумно бяха напълнили с храна. — Какво ти се яде сега? Има сандвич с шунка, една леко натъртена ябълка и малко шоколадови бисквити.
— На мен ми е добре. Не искам нищо.
— Ще имаш ли нещо против да изям сандвича с шунка?
— Съвсем не.
След Скоч Корнър те поеха по шосе А68 и малката кола се задъха, скрибуцайки през неприветливите мочурища на Нортъмбърленд, през Отърбърн, и още по-нататък, до Картър Бар. Пътят се извиваше нагоре, криволичейки насам-натам по стръмния наклон, после прекосиха последния хълм, преминаха граничния камък и пред тях се ширна Шотландия.

Шотландски кръстопът или Scotch Corner е важен кръстопът на А1 и А66 магистрали близо до Ричмънд, Северен Йоркшир, Англия. Той е описван като „модерната врата към Къмбрия, Североизтока и Шотландия“. Причината за славата и името му е това, че е повратна точка за трафика за хората, които желаят да отидат в Шотландия — бел. прев.


— Ето ни тук най-сетне — каза Джоди с глас изпълнен с огромно удовлетворение. Но Керълайн виждаше само разпрострялата се пустош на вълнообразно нагънатия релеф, а в далечината — хълмове, които бяха побелели от сняг.
— Как мислиш, нали няма да завали сняг? — каза тя с известно притеснение. — Ужасно е студено.
— О, не и по това време на годината.
— Ами онези хълмове?
— Той сигурно е останал от зимата. Просто не се е стопил още.
— Небето изглежда ужасно мрачно.
Наистина, така беше. Джоди се намръщи.
— Ще има ли някакъв проблем, ако завали сняг?
— Не знам. Но ние нямаме зимни гуми, а аз никога не съм шофирала в истински лошо време.
— О, всичко ще е наред — каза Джоди след кратка пауза, и отново извади картата. — Следващото място, до което трябва да стигнем, е Единбург.
Дотогава вече беше почти тъмно и зимният град сияеше от уличните фенери. Разбира се, загубиха се, но накрая намериха правилната еднопосочна улица и се насочиха към шосето, отвеждащо до моста. Там спряха за последен път, за гориво и масло. Керълайн излезе от колата, за да се разтъпче, докато техникът в гаража проверяваше нивото на водата. Като свърши, той атакува мръсното им предно стъкло с една влажна гъба, като междувременно наблюдаваше с интерес очуканата малка кола, после премести вниманието си към пасажерите.
— Отдалече ли идвате?
— От Лондон.
— И къде отивате?
— Отиваме в Стреткори. В Пъртшир.
— Далечко е дотам.
— Да. Знаем.
— Ще ви се наложи да карате в доста мръсно време. — Джоди хареса начина, по който той каза „мръсно“ . Мррръсно. Произнесе го тихичко, под носа си, за да го упражни.
— Наистина ли?
— Аха. Току-що чух прогнозата за времето. Много сняг. Ще трябва да изчакате. Гумите ви… — той ги подритна с върха на ботуша си, — гумите ви хич не ги бива за такова време.
— Ще се оправим.
— Добре, ако заседнете в снега, запомнете едно златно правило. Не излизайте от колата.
— Ще го запомним.
Те платиха, благодариха му и тръгнаха отново. Той ги гледаше как си заминават, поклащайки глава с изумление над безотговорността на всички саксонци.
Пред тях се показа Форт Бридж* с предупредителните си сигнални светлини. БАВНО. СИЛНИ ВЕТРОВЕ. Платиха таксата и подкараха по моста, тласкани и шибани от вятъра. От другата страна шосето цепеше право на север, но беше толкова тъмно, че отвъд слабите лъчи на фаровете не се виждаше нищичко.
— Колко жалко — каза Джоди. — Ето ни тук, в Шотландия, а не можем да видим нищо. Дори и прочутата им агнешка саздърма!
Но Керълайн не беше в състояние дори да се усмихне. Беше замръзнала, уморена и разтревожена заради времето и опасността от снеговалеж. Изведнъж приключението вече не й се струваше приключение, а просто акт на най-голямото възможно безразсъдство.
Снегът започна да вали, когато излязоха от Рилкърк, вятърът го бръскаше и той летеше срещу тях от мрака на дълги, ослепително бели ивици.

1
Мост над залива Фърт ъф форт, свързващ столицата Единбург с областта файв — бел. прев.

— Също като Флак.
— Като какво?
— Флак. Противовъздушен огън. Във военните филми. Ето на това прилича.
В началото снегът не се отлагаше по пътя. Но след малко, докато се изкачваха по хълмовете, стана доста дълбок, трупаше се в канавките и по дигите, а вятърът го навяваше на големи, подобни на огромни възглавници преспи. Залепваше по предното стъкло, събираше се под чистачките и накрая те изобщо спряха да се движат, Керълайн трябваше да спре колата и Джоди излезе навън, за да избърше снега от стъклото с една стара ръкавица. Върна се светкавично вътре, мокър и треперещ.
— Обувките ми се напълниха със сняг. Смръзващо е.
Те отново тръгнаха напред.
— Колко мили има още?
Устата й бе пресъхнала от страх, а пръстите й стискаха до болка волана. Струваше им се, че са попаднали в страна, напълно лишена от живот. Отникъде не се виждаше никаква светлинка, нито друга кола, нито дори следи по пътя.
Джоди запали фенерчето си и се вгледа отново в картата.
— Мисля, че около осем. Стреткори е на около осем мили.
— А колко е часът?
Той погледна часовника си.
— Десет и половина.
След малко стигнаха до върха на малко възвишение и тесният път се спусна надолу между две високи диги. Керълайн превключи на по-ниска предавка и докато набираха скорост по склона, леко натисна спирачката. Но не достатъчно леко, защото колата поднесе. В един ужасяващ миг тя осъзна, че е загубила контрол. Пред тях се издигна страничният насип, а после предните колела се удариха в купчина сняг и колата замря на място. Керълайн с трепет запали отново двигателя, успя да извади колелата от пряспата и върна колата на шосето. Потеглиха отново, движейки се със скоростта на охлюв.
— Опасно ли е? — попита Джоди.
— Да. Струва ми се, че има такава вероятност. Ех, де да имахме зимни гуми.
— Кейлъб не би си сложил зимни гуми, дори и да живееше на Северния полюс.
Сега пътуваха през дълбока тясна долчинка, опасана с дървета, преминаваща по ръба на стръмна клисура.. От долу долиташе шум на река, която клокочеше и надвикваше вятъра. Стигнаха до един извит като арка, много стръмен мост, чийто край почти не се виждаше, и уплашена да не забуксува по стръмния му наклон, Керълайн увеличи малко скоростта, а после, прекалено късно, видя, че след моста пътят прави остър завой надясно. Отпред имаше преспи и широка каменна стена.
Тя чу как Джоди ахна. Завъртя волана, но беше твърде късно. Изведнъж, по някаква своя приумица, малката кола се насочи право към стената, после заби нос в дълбоката канавка, пълна със сняг. Двигателят моментално замря и те спряха под ъгъл 45 градуса. Задните им колелета останаха на пътя, а фаровете и радиаторът се заровиха дълбоко в снега.
Без предните светлини на колата настана пълна тъмница. Керълайн протегна ръка да ги изключи, после загаси и стартера. Трепереше. Обърна се към Джоди.
— Добре ли си?
— Ударих си малко главата, това е всичко.
— Съжалявам.
— Нищо не можеше да направиш.
— Може би трябваше да спрем по-рано. Вероятно трябваше да останем в Рилкърк.
Джоди се взря във ветрещия се мрак.
— Знаеш ли, мисля си, че това е виелица — каза храбро той. — Никога не съм виждал виелица. Човекът от гаража каза, че трябва да останем в колата.
— Не можем, прекалено е студено. Ти чакай тук, аз ще изляза да огледам.
— Да не се загубиш!
— Дай ми фенерчето.
Тя закопча догоре палтото си, измъкна се внимателно от колата и попадна до колене в една снежна пряспа, после успя да се изкатери на твърдата повърхност на пътя. Беше влажно и ледено студено, и дори и с фенерчето, снегът я заслепяваше и я объркваше. Много лесно бе да загуби всякакво усещане за посока.
Направи няколко крачки по пътя, осветявайки с фенерчето стената, която ги бе провалила. Тя продължаваше на около десетина ярда, после се извиваше навътре, за да оформи нещо като вход. Керълайн тръгна по нея и стигна до отворена дървена порта. Там имаше надпис. Тя присви очи срещу снега, насочи лъча на фенерчето напред и с мъка прочете: „ДОМ КИЪРНИ. ЧАСТЕН ИМОТ“.
Тя загаси фенерчето и се взря напред в мрака, който се стелеше отвъд портата. Изглежда там имаше алея с дървета, тя чуваше как вятърът потраква в голите клони, високо над главата, а после, през вихрушката от снежинки, забеляза в далечината една-едничка потрепваща светлинка.
Обърна се и забърза, залитайки, обратно към Джоди.
— Имаме късмет.
— Как така?
— Тази стена е на имение или ферма, или на нещо такова. Там има някакъв вход, порта и алея. И се вижда една светлинка. Не е на повече от половин миля.
— Но човекът в гаража каза да останем в колата!
— Ако останем, ще умрем от студ. Хайде, снегът е дълбок, но ще се справим. Не би могло да е много далеч. И си закопчай якето. Студено е и ще се намокрим.
Той я послуша и се измъкна непохватно от забитата под ъгъл кола. Тя знаеше, че е много важно да не се губи никакво време. В Лондон се бяха облекли като за пролет, а не за такива арктически условия. И двамата носеха джинси и леки обувки, Керълайн си бе взела велурен жакет и памучен шал, но синият анорак на Джоди никак не подхождаше на времето, а и главата му беше гола.
— Искаш ли да си увиеш главата с шала ми? — Вятърът отвиваше думите настрани.
— Разбира се, че не! — ядосано каза той.
— Можеш ли да си носиш сака?
— Да, разбира се, че мога.
Тя затвори вратата. По колата вече имаше значителна снежна покривка, контурите й се заобляха и не след дълго заприлича на огромна пряспа.
— Дали някой няма да се забие в нея? — попита Джоди.
— Не мисля. Във всеки случай, нищо не можем да направим. Ако оставим светлините включени, снегът скоро ще ги скрие. — Тя поклати глава. — Сега давай напред, нямаме време за приказки, трябва да побързаме.
Тя го поведе обратно по извитите следи от собствените си стъпки. Зад вратата тъмнината се изви напред в черен тунел, искрящ от натрупания сняг. Но светлинката все още беше там, далеч напред, не по-голяма от главичка на карфица. Те се хванаха за ръка и с глави, приведени срещу вятъра, тръгнаха към нея.
Беше доста страшничко. Сякаш всички стихии се бяха обединили срещу тях. За миг и двамата подгизнаха до кости и съвсем премръзнаха. Саковете, които им се бяха стрували съвсем леки, ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Снегът се пластеше по тях, мокър, клисав, прилепващ като тесто. Високо горе, над главите им, арката от клоните на безлистните дървета пъшкаше и скърцаше зловещо, брулена от свирепия вятър. От време на време долиташе звук от счупени клони, които се разцепваха с трясък при падането си на земята. Джоди се опита да каже нещо.
— Надявам се… — Устните му бяха замръзнали, зъбите му чаткаха, но се бореше да произнесе думите, които си бе намислил. — Надявам се, да не ни се стовари някое дърво на главите.
— И аз.
— А на анорака ми пише, че не пропуска дъжд! — продължи той сърдито. — Целият съм мокър!
— Това е виелица, Джоди, а не дъжд.
Светлината все още блещукаше, може би малко по-ярко и малко по-близо, но Керълайн имаше чувството, че вървят от цяла вечност. Беше като едно безкрайно пътуване, в нощен кошмар, в гонитба на блуждаещ огън, танцуващ пред тях, който все стои на една ръка разстояние. Беше започнала да се отказва от надеждата, че някога изобщо ще стигнат донякъде, когато изведнъж тъмнината леко се разсея, грохотът на проскърцващите клони остана зад тях и тя осъзна, че са стигнали до края на алеята. В този момент светлинката изчезна зад един възвисяващ се масив на нещо, което вероятно бе голяма туфа рододендрони, но като я заобиколиха, се появи отново, и сега грееше много по-близо. Тръгнаха напред и се натъкнаха на нещо като насип или бордюр. Джоди почти падна и Керълайн го изправи на крака.
— Всичко е наред. Ние сме на морава или поляна. Може би е част от градина.
— Да продължим — каза Джоди. Това беше всичко, което успя да каже.
Сега светлината придоби форма и се видя, че идва от прозорче без завеса на горния етаж на някаква къща. Тръгнаха през откритото пространство към нея. Тя се извиси пред тях, обезформена от заоблените си заснежени ръбове, и те различиха и други светлини, слабо проблясващи зад плътни, спуснати завеси в долните стаи.
— Къщата е голяма — прошепна Джоди.
Така беше.
— Толкова повече място за нас — каза Керълайн, но не знаеше дали Джоди я чу. Пусна ръката му и несръчно заровичка със замръзнали пръсти в джоба си, за да намери фенерчето. Включи го и слабият лъч очерта каменни стъпала, потънали в сняг, отвеждащи до тъмна ниша на правоъгълен портал. Тръгнаха нагоре по стъпалата и се озоваха под покрив, защитени от снега. Лъчът на фенерчето заигра по панелите на вратата и попадна на дългата дръжка на звънец, артистично изработена от ковано желязо. Керълайн остави сака си и се пресегна да я дръпне. Беше тежка и очевидно не произведе никакъв звук. Тя се опита отново, влагайки повече сила, и този път звънецът глухо иззвъня някъде надалеч, в задната част на къщата.
— Поне работи. — Тя се обърна към Джоди и лъчът на фенерчето случайно попадна на лицето му. Видя, че е посивял от студ, косата беше прилепнала към главата му, зъбите му тракаха. Тя загаси фенерчето, обви ръка около него и го притисна към себе си. — Всичко ще бъде наред.
— Надявам се — каза Джоди, с ясен глас, който трепереше от напрежение. — Надявам се, че няма да излезе някой ужасен иконом и да каже: „Позвънихте ли, сър“, както правят във филмите на ужасите.
Керълайн се надяваше на същото. Тя тъкмо се канеше да позвъни отново, когато чу стъпки. Отвътре излая куче и един плътен глас му нареди да замълчи. От тесните прозорци от двете страни на входа се появи светлина, стъпките приближиха, в следващия миг вратата се отвори и в нея застана един мъж, с наежен жълт лабрадор, застанал до петите му.
— Тихо, Лиса — каза той на лабрадора и вдигна поглед: — Да?
Керълайн отвори уста да заговори, но не можа да измисли
какво да каже. Просто стоеше там, обгърнала с ръка Джоди, и вероятно това беше най-доброто нещо, което можеше да направи, защото, без да бъде произнесена нито една друга дума, чантата й бе вдигната от настлания е каменни плочи под, двамата бяха издърпани вътре, после голямата врата се затвори и скри бурната нощ.
Кошмарът бе свършил. В къщата лъхаше топлина. Те бяха спасени.
В състоянието на пълно изумление, в което бе изпаднал, онова, което порази Оливър най-силно от всичко, беше тяхната невероятна младост. Какво правеха навън две деца, в единадесет и половина вечерта в нощ като тази? Откъде идваха с техните малки сакове и къде, за Бога, отиваха? Но докато въпросите се блъскаха в главата му, той осъзна, че трябва да ги остави да изчакат за по-късно. Единственото важно нещо сега бе да ги освободи от мокрите им дрехи и да ги пъхне в гореща баня, преди и двамата да умрат от измръзване.
Без да губи време за обяснения, той изкомандва:
— Елате! Бързо!
После се обърна се и тръгна по стъпалата, взимайки по две наведнъж. Чу, че след кратко колебание те го последваха и дори забързаха, за да го настигнат. Умът му защрака на ускорени обороти. Имаше две бани. Той отиде първо в своята, светна лампата, постави капачката на ваната и завъртя крана на горещата вода. Отдели си миг да благодари, че едно от нещата, които работеха в тази стара къща, беше системата за топла вода: парата почти незабавно образува комфортни облачета.
— Ти влизаш тук — каза той на момичето. — Скачай вътре колкото може по-бързо и остани, докато отново се стоплиш. А ти — хвана той здраво момчето за рамото, отпуснато пасивно под влажния мраз на дрехите си, — ти тръгваш натам.
Той го побутна назад по дългия коридор към старата детска баня и докато вървеше, палеше лампите. Тази баня не беше използвана доста време, но горещите тръби я поддържаха уютна и той дръпна избелелите завески с рисунки на герои от Беатрикс Потър, после отвъртя крановете и тук.
Момчето вече се мъчеше с копчетата на якето си.
— Ще успееш ли?
— Да, благодаря.
— Ще се върна.
— Добре.

Той остави момчето да се оправя само. Пред вратата спря за миг, опитвайки се да реши какво да прави оттук насетне. Беше очевидно, че по това време на нощта те ще трябва да останат до сутринта, затова се върна обратно по коридора до голямата спалня за гости. Вътре го лъхна студ, но той спусна тежките завеси и включи двата реотана на електрическата печка, после смъкна кувертюрата на леглото и с облекчение видя, че госпожа Купър е оставила двойното легло оправено, застлано с най-хубавите чаршафи и с ажурени калъфки на възглавници. Тази стая имаше врата, отвеждаща в друга, по-малка стая, някогашен дрешник с единично легло, което също бе оправено и готово за обитателя си, макар въздухът и тук да бе вледеняващ. След като спусна завесите и включи още една печка, той се върна надолу по стълбите, взе двете малки чанти с багаж, изоставени в салона, и ги отнесе в библиотеката. Камината бе загаснала. Той тъкмо се канеше да си ляга, когато бе чул звънеца. Стъкна отново огъня, натрупа цепеници, после постави предпазната решетка пред хвърлящите искри пламъци.
Разкопча ципа на първото сакче и извади синьо-бяла пижама, някакви чехли и сив вълнен халат. Всички неща бяха леко влажни, затова той ги разстла пред камината да съхнат, чувствайки се като добросъвестна бавачка. Другият сак не съдържаше такива практични неща от рода на синьо-бели пижами. Там имаше шишенца и бурканчета, четка и гребен, чифт малки позлатени чехли и накрая, нощница в комплект с пеньоар, бледосиня, цялата в дантели и напълно безполезна. Докато слагаше нощницата до пижамата, му мина през ума, че тя изглежда много съблазнително и сексапилно, и дори намери време да се ухили на тази мисъл, преди да се отправи към кухнята, за да намери нещо питателно, с което да нахрани гостите си.
Госпожа Купър бе сготвила голяма тенджера с шотландска супа за вечеря на Оливър и от нея бе останало повече от половината. Той я сложи да се стопли на голямата чугунена печка, после си спомни, че като малки момчета никак не обичаха шотландска супа, затова изнамери една консерва с доматена супа, отвори я и я сложи на другата плоча. Взе поднос, наряза хляб и масло и извади няколко ябълки и кана с мляко. Реши, че това е приятна домашна гощавка, после добави бутилка с уиски (за себе си, ако не за друг), сифон със сода и три големи чаши. Накрая кипна вода в един голям чайник и след доста търсене, попадна на две грейки, скрити в най-неочакваното чекмедже. Напълни ги и с тях под мишница, отиде да събере нощните дрехи, които вече бяха сухи и топли, и миришеха успокояващо, напомняйки за старомодна детска стая. Постави грейките в леглата, после отиде в спалнята си, взе един шотландски пуловер от чекмеджето и откачи пухкавия халат от задната страна на вратата. После намери и две хавлии.
Почука на вратата на банята с юмрук.
— Как е положението?
— Стоплих се. Тук е прекрасно — долетя отвътре гласът на момичето.
— Добре, оставям една хавлия и някои неща за обличане, отвън пред вратата. Облечете се, когато се почувствате по-добре и сте готова.
— Добре.
Оливър не си даде труд да чука на вратата на другата баня, а просто я отвори и влезе. Момчето лежеше потопено дълбоко във водата и бавно мърдаше краката си насам-натам. Погледна го, но не се притесни от внезапната му поява.
— Как се чувстваш сега? — попита го той.
— Много по-добре, благодаря. Никога досега не съм премръзвал така.
Оливър придърпа един стол и се настани да му прави компания.
— Какво ви се случи? — попита той.
Момчето седна във ваната. Оливър видя луничките по гърба му, по ръцете му и по цялото му лице. Косата му беше мокра и разрешена, с цвят на есенни, медноцветни букови листа.
— Колата попадна в една канавка.
— В снега?
— Да. Минахме по малкия мост, без да знаем, че пътят завива толкова рязко. И не можахме да го видим в снега.
— Това е много лош завой и в най-хубаво време. Какво се случи с колата?
— Оставихме я там.
— Къде отивахте?
— В Стреткори.
— А откъде идвате?
— От Лондон.
—Лондон? — Оливър не можа да сдържи учудването в гласа си. — От Лондон? Днес?
— Да. Тръгнахме рано сутринта.
— А момичето? Сестра ли ти е?
—Да.
— Тя ли караше?
— Да, тя кара по целия път.
— И пътувахте сами, двамата?
На лицето на момчето грейна гордост.
— Много добре се оправяхме — каза то.
— Да, разбира се — увери го припряно Оливър. — Просто, сестра ти не изглежда достатъчно голяма, за да кара кола.
— Тя е на двадесет.
— Е, добре тогава, в такъв случай, разбира се, е достатъчно голяма.
Настана кратко мълчание. Джоди взе гъба, изстиска я старателно, прекара я по лицето си и махна един кичур от мократа коса от челото си. Подаде се иззад гъбата и каза:
— Мисля, че вече се стоплих достатъчно. Смятам да излизам.
— Давай тогава! — Оливър взе банската хавлия, разгъна я и когато момчето излезе от ваната и пристъпи върху постелката, го уви плътно в нея. То го изгледа — очите им бяха на едно ниво, така, както бе приклекнал. Оливър деликатно го изтри е хавлията.
— Как се казваш?
— Джоди.
— Джоди кой?
— Джоди Клайбърн.
— А сестра ти?
— Тя е Керълайн.
Оливър хвана края на хавлията с шепи и изтри косата на Джоди.
— Имате ли някаква конкретна причина да отидете в Стреткори?
— Брат ми е там.
— И той ли се казва Клайбърн?
— Да. Ангъс Клайбърн.
— Дали не го познавам?
— Не мисля. Той е тук от съвсем скоро. Работи в хотела.
— Ясно.
— Той сигурно доста ще се притесни — каза Джоди.
— Защо? — Оливър посегна към пижамата му и задържа горнището, за да го облече Джоди.
— Топли са — каза момчето.
— Сложих ги да изсъхнат пред огъня. Защо брат ти ще се притесни?
— Изпратихме му телеграма. Ще ни очаква. А ето че ни няма.
— Той ще разбере за виелицата и ще се сети, че се е случило нещо подобно.
— Изобщо не ни дойде на ум, че ще завали сняг. В Лондон има минзухари и разни други цветя, а пъпките по дърветата се разпукват.
— Това е далечният, мразовит север, момчето ми. Никога не можеш да разчиташ на времето.
— Никога преди не съм бил в Шотландия. — Джоди вдигна панталоните на пижамата си и завърза шнура на кръста си. —Нито пък Керълайн.
— Лош късмет. Времето е виновно.
— Всъщност беше доста вълнуващо. Направо истинско приключение!
— Приключенията са чудесно нещо, стига да свършват благополучно. Но не са чак толкова забавни, докато се случват. Мисля, че вие се измъкнахте от вашето доста успешно.
— Извадихме късмет, че ви намерихме.
— Да, и аз така мисля.
— Къщата ваша ли е?
—Да.
— Сам ли живеете тук?
— За момента да.
— Как се казва?
— Киърни.
— А вашето име как е?
— Същото. Киърни. Оливър Киърни.
— Страхотно!
Оливър се ухили.
— Объркващо, а? Е, сега, ако си готов, ще отидем да намерим сестра ти и после ще хапнем нещичко. — Той отвори вратата. — Между другото, какво предпочиташ — шотландска месна супа или доматена?
— Доматена, ако имате.
— Така си и мислех.
Докато вървяха по коридора, Керълайн се появи от другата баня. Тя се губеше в халата на Оливър. Изглеждаше дори по-слаба и по-малка, отколкото му се стори, когато я видя на вратата. Дългата й коса беше мокра, а високата яка на пуловера сякаш едва крепеше крехката глава.
— Чувствам се като новородена… много ви благодаря.
— Отиваме да си намерим нещо за ядене
— Боя се, че много ви притесняваме.
— Ще ме притесните само ако сте пипнали настинка и бъда принуден да се грижа за вас.
Той тръгна по стъпалата и чу зад гърба си как братлето казва на Керълайн е глас, изпълнен с дълбоко задоволство: „Той каза, че има доматена супа“.
На вратата на кухнята спря.
— Ето там е библиотеката. Отидете в нея и изчакайте да ви донеса вечерята. И сложете още дърва в камината, за да се разгори по-хубаво огънят.
Супата вече къкреше леко. Той напълни две купи, после отнесе натоварения поднос в библиотеката, където ги завари до огъня — Джоди седеше на една табуретка, а сестра му, коленичила пред камината, се опитваше да си изсуши косата. Лиса, кучето на Чарлз, седеше между тях, сложила глава на коляното на Джоди. Момчето галеше ушите й и при влизането на Оливър вдигна поглед към него.
— Как се казва кучето?
— Лиса. Тя май се сприятели с теб, а?
— Така мисля.
— Хм, Лиса обикновено не се сприятелява толкова бързо.
Той постави подноса на ниска масичка, бутайки встрани няколко списания и стари вестници, за да му направи място.
— Тя твое куче ли е?
— За момента да. Ти имаш ли куче?
— Не — унило отвърна Джоди.
Оливър реши да смени темата.
— Защо не си изядете супата, преди да изстине?
Те започнаха да се хранят, а той вдигна предпазната решетка, сложи още един дънер, наля си уиски и сода и се настани в старото протрито кресло близо до камината.
Те се хранеха мълчаливо. Джоди скоро свърши супата си, изяде хляба и маслото, изпи две чаши мляко и нападна ябълките, но сестра му хапна съвсем малко от бульона, после остави лъжицата долу, сякаш не беше гладна.
— Не е ли хубава? — попита Оливър.
— Вкусна е. Но не мога да ям повече.
— Не сте ли гладна? Би трябвало да сте прегладняла.
Джоди се намеси
— Тя никога не е гладна.
— Може би едно питие?
— Не, благодаря.
Темата беше приключена.
— С брат ви си поговорихме, докато се къпеше. Ви сте Джоди и Керълайн Клайбърн.
—Да.
— А аз съм Оливър Киърни. Той каза ли ви?
— Да, каза ми. Току-що.
— Вие идвате от Лондон, а?
—Да.
— И сте забили колата си в канавката в дъното на моята алея. —Да.
— И отивате в Стреткори?
— Да. Брат ни работи там. В хотела.
— И той ви очаква?
— Ние му изпратихме телеграма. Има да се чуди какво ни се е случило!
Оливър погледна часовника си.
— Почти полунощ е. Но ако искате, мога да опитам да се свържа по телефона. Може би има нощен портиер на дежурство.
Тя го погледна с благодарност.
— О, бихте ли могли?
— Във всеки случай, мога да опитам. — Но телефонът бе замлъкнал. — Линиите сигурно са прекъснати. Заради бурята.
— Но какво ще правим?
— Няма нищо, което да може да направите, освен да останете тук.
— Но Ангъс…
— Както казах на Джоди, той ще се досети какво се е случило.
— А утре?
— Ако пътят не е блокиран, можем да отидем в Стреткори по един или друг начин. Аз имам Ленд Роувър, ако ситуацията се влоши.
— А ако пътят е блокиран?
— Тогава ще му мислим.
— Работата е, че… ами, ние нямаме много време. Имахме намерение да се върнем в Лондон до петък.
Оливър погледна надолу към питието си и леко разклати чашата в ръката си.
— Има ли някой в Лондон, с когото трябва да се свържем? Да ги уведомим, че сте в безопасност?
Джоди погледна сестра си.
— Но нали няма връзка — каза тя след кратка пауза.
— А когато имаме връзка?
— Не — отговори Керълайн. — Не е нужно да се свързваме с никого.
Той беше сигурен, че тя лъже. Наблюдаваше лицето й, забеляза високите скули, късият и малко плосък нос, широката уста. Имаше тъмни кръгове под очите, а косата й беше много дълга, много светла и права, досущ като сурова свила. За миг очите й срещнаха неговите, после ги извърна настрани. Оливър реши да не продължава темата.
— Просто се питах — каза меко той.

На сутринта, когато Керълайн се събуди, светлината от снега се отразяваше в белия таван на голямата спалня. Тя лежеше сънена, потънала в пухената завивка и чаршафите. Чу, че кучето лае, а след малко и стържещ звук от приближаващ трактор. Взе часовника си и видя, че вече е девет. Излезе от леглото и пристъпи до прозореца, дръпна розовите завеси и бе поразена от ярката светлина, толкова заслепяваща, че я принуди да примигне.
Светът беше бял. Небето — ясно и синьо, като яйце на червеношийка. По искрящата земя се простираха дълги сенки, сякаш беше натъртена тук-там. Всичко беше меко и заоблено от снега, който бе покрил клоните на боровете и натрупал бели шапки по пилоните на оградата. Керълайн отвори прозореца и се наведе леко навън. Въздухът беше студен, благоуханен и стимулиращ като ледено вино.
Спомни си ужаса от предната нощ и се опита да се ориентира. Пред къщата имаше широко открито пространство, вероятно морава, обградена от алея. Видя, че дългият път, който двамата с Джоди бяха изминали с такава мъка, водеше към билото на хълма. В далечината, между гънките на полегатите пасища, се извиваше главното шосе, оградено от подпорни каменни стени. Една кола се движеше много, много бавно по него.
Тракторът, който бе чула, идваше по алеята. Тя видя как той се появи иззад огромната туфа рододендрони, зави внимателно около периметъра на моравата и се скри от погледа й някъде зад къщата.
Беше твърде студено, за да се излиза навън. Тя се дръпна назад в спалнята и затвори прозореца. Помисли си за Джоди и отиде да отвори вратата, която водеше в неговата стая. Вътре беше тихо и тъмно, само дишането му нарушаваше тишината. Той все още спеше дълбоко. Тя затвори вратата и потърси дрехите си. Но видя само пуловера и дадения назаем халат. Облече ги, излезе боса от спалнята и тръгна по коридора с надеждата да намери някой, който да й помогне.
Тогава си даде сметка, че къщата наистина е огромна. Коридорът я отведе до стълбище с голяма площадка, застлана с килими, с голям орехов скрин, столове и маса, на която някой бе поставил купчина чисти, току-що изгладени ризи. Чуваха някакви далечни гласове. Слезе долу и следвайки звука, се озова на вратата на стая, която по всяка вероятност бе кухнята. Сложи ръце върху нея, побутна и я отвори. Двамата, които стояха вътре, веднага спряха разговора си и се обърнаха да видят кой е.
Оливър Киърни, облечен в светлобежов пуловер, седеше на кухненската маса с чаша чай в ръка. Явно разговаряше с жената, която стоеше права и белеше картофи до кухненската мивка. Тя бе на средна възраст, с посивяла коса, със запретнати ръкави и пъстроцветна престилка, завързана на фльонга отзад на кръста й. Кухнята беше топла и ухаеше на хляб, който се пече в момента. Керълайн се почувства като натрапница.
— Извинете — пророни тя.
Оливър, който за миг застина неподвижно от изненадата, остави чашата си и стана на крака.
— Няма за какво да се извинявате. Мислех, че ще спите до обед.
— Джоди все още спи.
— Това е госпожа Купър. Госпожо Купър, това е Керълайн Клайбърн. Тъкмо разказвах на госпожа Купър какво ви се е случило.
— Беше ужасна нощ, безсъмнено. И телефонните линии са прекъснати — каза госпожа Купър.
Керълайн погледна към Оливър.
— Имате предвид, че все още не можем да се свържем с никого?
— Не. И още известно време няма да можем. Елате и пийнете чаша чай. Хапнете нещо за закуска. Какво предпочитате? Бекон с яйца?
Но Керълайн не искаше нищо.
— Малко чай би било чудесно.
Оливър придърпа един стол за нея и тя се настани на излъсканата маса.
— Май сме затрупани от сняг? — каза тя.
— Отчасти. Пътят за Стреткори е затворен, но можем да отидем до Рилкърк.
Сърцето на Керълайн се сви.
— А… колата? — Страхуваше се да довърши въпроса.
— Купър отиде дотам с трактора да провери какво е положението.
— Червеният трактор ли?
—Да.
— Видях го, като се връщаше по пътя.
— В такъв случай ще бъде тук всеки момент и ще ни каже какво става.
Той намери чаша и чинийка и наля чай на Керълайн от кафявия чайник, който стоеше на голямата чугунена печка и радостно подсвиркваше. Чаят беше много силен и много горещ тя го изпи с благодарност, после каза:
— Не мога да намеря дрехите си.
— Заради мен — каза госпожа Купър. — Аз ги сложих да се изсушат в сушилника. Вече трябва да са готови. Но ми се струва — поклати глава тя, — че сигурно сте подгизнали до кости.
— Да, така беше — каза Оливър. — Приличаха на удавени плъхове.
След като Керълайн се преоблече, слезе отново долу. Към групата вече се бе присъединил господин Купър с новини за затъналата кола. Той беше типичен представител на шотландската провинция, с толкова силен акцент, че тя трудно разбираше какво казва.
— О, ами да, намерихме я заровена дълбоко в канавката, но в двигателя няма и капка живот.
— Защо?
— Няма да се изненадам, ако е напълно замръзнал.
Оливър погледна към Керълайн.
— Нямахте ли антифриз?
Керълайн погледна безизразно.
— Антифриз — повтори той. — Тази дума не ви ли говори нещо?
Тя поклати глава и той се обърна отново към Купър.
— Прав си. Напълно е замръзнал.
— Трябва ли да имам антифриз?
— Ами, не е лоша идея.
— Не знаех. Разбирате ли, колата не е моя.
— Може би сте я откраднали?
Госпожа Купър издаде лек звук на неодобрение — просто сви устни и си пое малко по-шумно дъх между тях. Керълайн не можеше да определи дали неодобрението й е насочено срещу Оливър или срещу нея.
Не, разбира се, че не — каза тя с достойнство. — Взехме я назаем.
— Разбирам. Заета или открадната, все едно. Предлагам да отидем и да видим какво може да се направи с нея.
— Добре — каза Купър, нахлупи отново старата си капа на главата с голямата си червена ръка и се насочи към вратата. — Ако вземете Ленд Роувъра, аз ще отида да намеря буксирно въже и може би младият Джорди ще ми даде едно рамо, та да видим дали ще можем да я изкараме с трактора.
След като той излезе, Оливър погледна към Керълайн.
— Идвате ли?
—Да.
— Ще ви трябват ботуши.
— Но аз нямам.
— Тук има някакви…
Тя го последва в едно старо перално помещение, използвано понастоящем като склад за дъждобрани, гумени ботуши, кучешки кошници, един-два ръждясали велосипеда и чисто нова перална машина. След известно ровене Оливър извади една черна мушама и чифт гумени ботуши, които повече или по-малко й ставаха. Керълайн ги нахлузи и извади косата си от яката, а после, вече подходящо екипирана, го последва в искрящата утрин.
— Зимен сняг, пролетно слънце — отбеляза Оливър със задоволство, докато си проправяха път през девствено чистия сняг към затворената врата на гаража.
— Ще се задържи ли снегът?
— Вероятно не. Макар че ще отнеме известно време, за да се стопи. Снощи паднаха около двадесет сантиметра.
— А в Лондон е пролет.
— Така каза и брат ви.
Той хвана резето и отвори широката двойна врата на гаража. Вътре имаше две коли, малко спортно зелено купе и Ленд Роувър.
— Ще вземем Ленд Роувъра — каза той. — С него няма да заседнем.
Керълайн се качи в джипа. Излязоха от гаража на заден ход, завиха около къщата и тръгнаха надолу по алеята, като внимателно следваха тъмните коловози, оставени от трактора на господин Купър. Сутринта беше съвсем тиха, всички звуци потъваха в снега и все пак имаше живот… ето тук, под дърветата имаше коловози и звездички, оставени от стъпчиците на случайни птици. Високо отгоре клоните на буковете се срещаха в извисяваща се арка — преплетен като дантела силует на фона на светлосинкавото, ярко утринно небе.
Излязоха от вратата на гаража и тръгнаха по пътя в ослепяващата слънчева светлина. Оливър спря Ленд Роувъра на банкета и двамата излязоха от него. Керълайн видя изгърбения мост, който бе станал причина за техния крах, и печалния силует на колата на Кейлъб, цялата зарита в сняг, килната накриво в канавката. Мястото около нея бе нашарено от следите на големите ботуши на господин Купър. Изглеждаше мъртва, мумифицирана, сякаш никога нямаше да помръдне отново. Керълайн се почувства ужасно виновна.
Оливър отвори вратата и внимателно се пъхна на шофьорската седалка, като остави единия си дълъг крак навън. Завъртя ключа, който Керълайн най-безотговорно бе оставила на стартера, и от двигателя се чу един агонизиращ звук, придружен от силна миризма на изгоряло. Без да каже и дума, той излезе от колата и затръшна вратата й.
— Безнадеждно — чу го тя да мърмори и се почувства не само виновна, но и глупава.
— Не знаех нищо за никакъв антифриз — каза тя в някакъв слаб опит да се защити. — Казах ви, че колата не е моя.
Той не й отговори с нищо, но обиколи колата, изрита снега от задните гуми, после приклекна на заснежения път, за да види дали задният мост не се е заклинил в ръба на канавката.
Това й се стори много депресиращо и изведнъж й се доплака. Всичко бе тръгнало накриво. Двамата с Джоди бяха заседнали тук, при този лишен от всякакво съчувствие мъж. Колата на Кейлъб не ставаше за нищо, нямаше телефон, по който да се свържат със Стреткори, и пътищата бяха блокирани. Тя преглътна сълзите си, обърна се да огледа пътя, който се извиваше напред и нагоре по билото на един малък хълм. Снегът лежеше в дебела покривка между студените каменни диги, духаше вятър, бледо подобие на снощната виелица, и вдигаше пухкави облаци сняг, подобни на дим, от полето и ги навяваше по преспите, които вече се бяха натрупали като блестящи скулптури по ъглите на дигите. Някъде в тихото утро от небето се спусна един дъждосвирец, пеещ звучна, дълга песен. После въздухът отново замлъкна.
Стъпките на Оливър изскърцаха по снега зад нея. Тя се обърна да го погледне, с ръце дълбоко напъхани в джобовете на взетата назаем мушама.
— Безнадеждна работа. Няма да проработи — каза той.
Керълайн се ужаси.
— Но не може ли да се поправи?
— О, да. Купър ще я издърпа е трактора и ще я закара до сервиза. Там има добър майстор. Минито ще бъде готово утре или може би вдругиден. — Нещо в лицето й го накара да добави, в опит да повдигне духа й: — Нали разбирате, че дори и да имахте кола, нямаше да сте в състояние да стигнете до Стреткори. Пътищата са непроходими.
Тя се обърна още веднъж да погледне.
— Но кога мислите, че ще ги разчистят?
— Веднага, след като снегоринът се добере дотук. Снеговалеж като този, в самия край на зимата, е в състояние да обърка всичко. Просто трябва да бъдем търпеливи.
Той й отвори вратата на Ленд Роувъра и застана отстрани, изчаквайки я да влезе вътре. Керълайн бавно се качи. Той хлопна вратата зад нея, заобиколи и се метна зад волана. Тя си помисли, че ще я откара обратно в къщата, но вместо това той си запали цигара и запуши, очевидно, дълбоко потънал в мисли.
Тя се притесни. Колите бяха хубаво място, в което да седиш с хора, които харесваш. Но не и с някой, готов да ти задава куп въпроси, на които не ти се иска да отговаряш.
В момента, в който той заговори, страховете й се оправдаха.
— Кога казахте, че трябва да се върнете в Лондон?
— В петък. Казах, че тогава трябва да се върнем.
— На кого го казахте?
—…На Кейлъб. Човекът, който ни зае колата си.
— А родителите ви?
— Родителите ни са починали.
— Нямате ли си някой друг? Все трябва да има някой. Не мога да повярвам, че вие двамата живеете самостоятелно. —Оливър не можа да сдържи смеха си. — Такава ситуация би била извор на ужасяващи катастрофи.
На Керълайн това изобщо не й се видя смешно.
— Ако толкова искате да знаете, ние живеем с нашата мащеха.
Оливър погледна разбиращо.
— Ясно.
— Какво ви е ясно?
— Злата мащеха.
— Тя изобщо не е зла. Много е мила даже.
— Но не знае къде сте?
—…Да — каза Керълайн, колебаейки се върху половината от истината. После, с малко по-убедителна интонация, добави: —Да, тя знае. Знае, че сме в Шотландия.
— А знае ли защо? За брат ви Ангъс, знае ли?
— Да. И това знае.
— И… сте изминали целия този път, за да намерите Ангъс? По някаква конкретна причина или просто да му кажете „здрасти“?
— Не съвсем.
— Това не е отговор.
— Нима?
Последва дълга пауза.
— Разбирате ли — продължи след малко Оливър с измамна мекота, — имам силното чувство, че се пързалям по тънък лед. Сигурно сте наясно, че не би трябвало да давам и пукната пара за това какво ще правите, но всъщност чувствам, че имам някаква отговорност към вашия брат. В крайна сметка, той е само на… единадесет?
— Аз мога да нося отговорността за Джоди.
Гласът й беше съвсем тих.
— И двамата сте могли да загинете снощи. Разбирате го, нали?
Керълайн се взря в него и за свое изумление видя, че той наистина мисли това, което казва.
— Но аз видях светлина, преди да изоставим колата. В противен случай, щяхме да останем в нея и просто да изчакаме бурята да отмине.
— Виелиците са нещо, с което човек трябва да се съобразява в тази част на света. Извадили сте късмет.
— И вие бяхте толкова мил. Даже и повече. А аз още не съм ви благодарила подобаващо. Но все пак мисля, че колкото по-бързо се доберем до Ангъс и ви се махнем от главата, толкова по-добре ще бъде.
— Да видим как ще стане. Между другото, аз днес трябва да излизам, имам уговорка за обяд в Рилкърк. Но госпожа Купър ще ви нахрани и по всяка вероятност, когато се върна, пътят към Стреткори ще е открит и аз ще ви откарам до брат ви.
Керълайн се замисли над това и по някаква причина реши, че идеята Оливър Киърни да се срещне с Ангъс Клайбърн не е особено добра.
— Сигурно има някакъв начин, по който бих могла…
— Не. — Оливър се протегна напред и загаси цигарата си. —Не, няма друг начин да стигнете до Стреткори, освен с летене. Затова просто стойте мирно и ме чакайте в Киърни. Разбрано?
Керълайн отвори уста да възрази, но улови погледа му и отново я затвори.
— Добре — неохотно промълви тя.
За миг си помисли, че той ще продължи дискусията, но вниманието му съвсем навременно бе отвлечено от пристигането на трактора, с господин Купър на волана и едно момче с плетена шапка, надничащо от седалката зад него. Оливър излезе от Роувъра и отиде да им помогне. Това обаче се оказа трудна работа —докато почистят колата на Кейлъб от снега, докато разкопаят под колелетата и вържат въжето за задния мост — и докато накрая, след три неуспешни опита на четвъртия най-сетне успяха да я изтеглят, вече бе станало единадесет. Керълайн наблюдаваше как малката кавалкада се отдалечава по посока на сервиза. Купър на волана на трактора, а Джорди в минито, поддържайки нестабилен курс в края на буксирното въже. Чувстваше се ужасно.
— Надявам се, че всичко ще бъде наред — каза тя на Оливър, когато той се върна обратно в Роувъра. — Нямаше да е толкова лошо, ако колата беше моя, но аз обещах на Кейлъб, че ще се грижа за нея.
— Вината не е ваша. Би могло да се случи на всеки. Когато в сервиза приключат с нея, вероятно ще бъде в по-добро състояние от всякога. — Той погледна часовника си. — Налага се да тръгваме, трябва да се преоблека и да бъда в Рилкърк в дванадесет и половина.


Те се върнаха в къщата в мълчание, паркираха пред вратата и влязоха вътре. В подножието на стълбището Оливър спря и изгледа Керълайн.
— Ще се оправите ли?
— Разбира се.
— Тогава ще се видим по-късно.
Керълайн го гледаше как се качва горе — дългите му крака взимаха по две стъпала наведнъж. После свали мушамата и големите ботуши и тръгна да търси Джоди. Кухнята беше празна, но откри госпожа Купър да почиства с прахосмукачката боклуците от огромния персийски килим в малко използваната гостна стая. При появата й тя изключи машината.
— Оправихте ли се с вашето возило?
— Да. Съпругът ви беше така любезен да я откара в сервиза. Виждали ли сте Джоди?
— Да, щъка нагоре-надолу, сладка мъничка душица. Слезе долу, закуси с мен в кухнята, нахрани се хубавичко. Две варени яйца си хапна, и тост, и мед и чаша мляко. После му показах старата детска стая и сега е там, занимава се е кубчета и коли, и с какво ли не още.
— Къде е детската?
— Елате, ще ви я покажа.
Тя заряза чистенето и я поведе към малко задно стълбище, после през една врата към боядисан в бяло и постлан със син килим коридор.
— В миналото това беше детското крило децата бяха пълни господари тук. Сега не се използва, разбира се, и то от години, но аз запалих малко огнец, та е приятно и топло.
Тя отвори вратата и застана встрани, за да влезе Керълайн. Беше голяма стая, с широк еркерен прозорец, гледащ към градината. Зад високата решетка на камината гореше огън. Имаше стари кресла и овехтял диван, лавици за книги, старо люлеещо се конче без опашка, а на пода, в средата на изтрития килим, седеше Джоди, заобиколен от цяла крепост от дървени кубчета, простираща се чак до ъглите на стаята, която бе отрупана с малки колички, с оловни войничета, каубои, рицари в брони и всякакви селскостопански животни. Той вдигна поглед при влизането й, но бе толкова силно концентриран, че дори не изглеждаше притеснен, че е хванат в такова детинско занимание.
— За Бога! — каза Керълайн. — Колко време ти отне да построиш тази чудесия?
— От закуска досега. Да не събориш кулата!
— Няма, няма!
Тя внимателно пристъпи над нея и се отправи към огнището, застана там и се облегна на решетката.
Госпожа Купър бе изпълнена е възхищение.
— Никога не съм виждала толкова изпипано нещо! Ами всички тези мънички пътища? Сигурно си използвал и последното кубче.
— Да, почти — усмихна й се Джоди. Те явно вече бяха най-близки приятели.
— Добре, тогава ви оставям. Обедът е в дванадесет и половина. Направила съм ябълков пай, има и мъничко сметана. Харесваш ли ябълков пай, мъниче?
— Да, много го обичам.
— Чудесно! — каза тя и излезе.
Чуха я как си мърмори нещо тихичко.
— Страхотна е, нали? — каза Джоди, и подравни две кубчета така, че да направи парадна порта на крепостта си.
— Да, наистина. Добре ли спа?
— Да, с часове. Тази къща е супер! — Той взе още две кубчета, за да направи портата по-висока.
— Изтеглиха колата и я закараха в сервиза. Господин Купър я взе. Не е имала никакъв антифриз.
— Глупавият стар Кейлъб — каза Джоди, подбра едно кубче за покрив на арката и внимателно го сложи най-отгоре, поставяйки короната на своя шедьовър. После легна странично на килима, за да погледне през портата, и си представи себе си, мъничък, толкова мъничък, че да може да влезе през нея на голям бял жребец, с перо на шлема си, развяващо се на вятъра, с високо вдигнато квадратно знаме.
— Джоди, снощи, когато сте си говорили в банята, не си казал нищо за Ангъс, нали? На Оливър Киърни?
— Не. Само, че сме дошли да го намерим.
— А за Даяна? Или за Хю?
— Той изобщо не попита.
— Не казвай нищо.
Джоди я погледна.
— Колко дълго ще останем тук?
— О, няма да се бавим. Ще намерим Ангъс днес още следобед, ще отидем в Стреткори, след като разчистят пътищата.
Джоди не направи никакъв коментар. Тя го наблюдаваше как взима едно малко конче от отворена кутия, после търси рицар, който да пасне на седлото му. Подбра един, нагласи ги заедно и ги вдигна пред очите си, за да прецени резултата. После с най-голяма прецизност постави ездача под арката.
— Госпожа Купър ми каза нещо.
— Какво ти е казала?
— Тази къща не е негова.
— Какво имаш предвид, как така не е негова? Чия е тогава?
— Била е на брат му. Оливър живее в Лондон, но брат му е живял тук. Той е бил фермер. Ето затова тук има кучета и трактори, и разни такива неща.
— Какво се е случило с брат му?
— Загинал е — каза Джоди. — В автомобилни катастрофа. Миналата седмица.
Загинал в автомобилна катастрофа. Нещо, някакъв смътен спомен, се появи в подсъзнанието на Керълайн, но почти веднага се загуби в ужаса, който й причини хладното съобщение на Джоди. Тя откри, че е сложила ръка на устата си, сякаш да преглътне думата. Загинал.
— Ето затова Оливър е тук. — Гласът на Джоди звучеше рязко, сигурен знак, че е разстроен. — За погребението и за всичко. За да оправи нещата, каза ми госпожа Купър. Той щял да продаде къщата и фермата, и всичко, и никога нямало да се върне обратно. — Джоди се изправи внимателно, проправи си път до Керълайн и застана близо до нея, а тя знаеше, че независимо от цялото си хладно спокойствие, той изключително много се нуждаеше от утеха.
Постави ръка на рамото му.
— И сред всичко това трябваше да му се натрапим и ние. Горкият човек — изрече тя.
— Госпожа Купър каза, че това е хубаво. Каза, че го отвлича от скръбта. — Той я погледна. — Кога ще отидем при Ангъс?
— Днес. — Керълайн му го обеща без никакво колебание. —Днес.
Освен ябълковия пай и сметаната имаше и пирог с месо, печени картофи и пюре от гулия.
— Кълцана ряпа.

Така го нарече госпожа Купър, докато сипваше от него в чинията на Джоди. Керълайн, която си мислеше, че е гладна, откри, че не е, но Джоди си хапна здравата, след което нападна с огромно удоволствие едно блокче от домашно направен „таблет“.

— Е, а сега какво смятате да правите през останалата част от деня? Господин Киърни няма да се върне, докато не дойде време за чай.
— Може ли да отида да си играя в детската? — пожела да научи Джоди.
— Разбира се, мъниче — отговори му тя и погледна към Керълайн.
— Аз ще отида да се поразходя.
Госпожа Купър я погледна с изненада.
— Не взехте ли достатъчно свеж въздух за днес? — попита я тя.
— Обичам да се разхождам навън. И е толкова красиво с този сняг.
— Обаче се заоблачава. Следобедът няма да е много приятен.
— Не ми пречи.
Джоди се чувстваше раздвоен.
— Имаш ли нещо против да не идвам с теб?
— Разбира се, че не.
— Мислех си, че ще е добре да построя една голяма трибуна. Нали се сещаш, за наблюдаване на рицарските турнири.
— Добре, действай.
Зает с плановете си, Джоди се извини и изчезна нагоре по стълбите, за да ги приведе в изпълнение. Керълайн предложи на госпожа Купър да й помогне с чиниите, но тя й отказа и я посъветва да тръгва, преди отново да завали. И тъй, тя излезе
от кухнята, мина през салона, сложи си мушамата и гумените ботуши, които бе носила сутринта, завърза шала на главата си и се измъкна от къщата.
Госпожа Купър се оказа права за времето. От запад се търкаляха облаци, слънцето се криеше зад тях, а въздухът бе омекнал. Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на мушамата и тръгна през моравата към алеята, а после излезе през портата на пътя. Зави наляво, по посока на Стреткори, и тръгна нататък.
Ще стоите мирно и ще ме чакате в Киърни, бе казал Оливър, и ако се окажеше, че тя не е там по времето, в което той щеше да се върне, вероятно щеше да се вбеси, но като оцени ситуацията в по-далечна перспектива, Керълайн реши, че това не е от особено значение. След днешния ден тя по всяка вероятност нямаше да го види никога повече. Ще му пише, за да му благодари за любезността, разбира се. Но никога повече нямаше да го види.

И кой знае защо, за нея беше важно, когато се срещнат отново с Ангъс, след всички тези години, да не го правят пред очите на някакъв критичен непознат. Най-големият проблем при Ангъс се състоеше в това, че никога не можеше да се разчита на него. Той бе най-непредсказуемата личност на света — неопределен, уклончив, изплъзващ се и наистина можеше да те в луди. Още от самото начало тя хранеше съмнения в смисъла на щурия план да дойдат в Шотландия, за да го намерят, но ентусиазмът на Джоди по някакъв начин я бе заразил. Той беше толкова сигурен, че Ангъс ще ги очаква, че ще се радва да ги види, че няма да има търпение да помогне! И така, на безопасното разстояние от Лондон от Стреткори, бе успял да убеди и Керълайн.
Но сега, в мразовитата светлина на шотландския следобед, съмненията й се завърнаха. Ангъс, разбира се, би могъл и да бъде в хотел „Стреткори“, защото това бе мястото, в което работеше, но фактът, че лъска обувки и носи дърва, не беше гаранция, че няма да има дълга коса, брада и боси крака или че ще прояви желание да направи каквото и да е, за да помогне на
брат си и на сестра си. Тя си представи реакцията на Оливър Киърни спрямо поведението на Ангъс и си даде сметка, че не би могла да понесе той да стане свидетел на великия момент, в който тримата ще се съберат отново.
Освен това сега вече знаеше и за скорошната смърт на брат му и изпитваше огромно притеснение от това, че бяха злоупотребили с любезността на Оливър и че се бяха възползвали от гостоприемството му в такъв неподходящ момент. Нямаше съмнение, че щеше да му е най-добре да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Нямаше и съмнение, че единственият възможен курс, който тя можеше да поеме сега, бе да отиде и сама да намери Ангъс.
Докато вървеше по дългия, покрит със сняг път, тя си запълваше времето, убеждавайки се, че това наистина е така.
Вървеше вече над час, без никаква представа колко мили трябва да измине, когато чу стъргане зад себе си и след малко един камион се изравни с нея. Беше общинският снегорин, чието огромно стоманено гребло пореше снега като нос на кораб в морето и изпращаше пенещи се кишави вълни от двете страни на пътя.
Керълайн се дръпна встрани, изкачи се на върха на подпорната стена, но снегоринът спря и мъжът вътре отвори вратата и я повика.
— Закъде сте тръгнали?
— За Стреткори.
— Има още шест мили дотам. Искате ли да ви откарам?
— Да, моля ви.
— Елате тогава.
Тя се смъкна от стената и той й подаде възлестата си ръка, за да й помогне да се качи, като се дръпна, за да й направи място. Колегата му, който караше камиона, бе доста по-стар от него.
— Надявам се, че не бързате — каза мрачно той. — Снегът по билото на хълма е много дълбок.
— Не бързам. А и така няма да ми се наложи да вървя.
— Абе, мррръсно време е.
Той дръпна тежкия скоростен лост, отпусна ръчната спирачка и машината потегли, но се движеше наистина доста бавно. От време на време двамата мъже слизаха и здравата работеха с две лопати, за да разхвърлят лугата от купчините, които бяха оставени стратегически отстрани на пътя. Влагата се процеждаше през прозорчето на кабинката и краката на Керълайн, пъхнати в големите ботуши, станаха като две бучки лед.
Най-накрая прекосиха последния хълм.
— Его го и Стреткори — каза любезният пътен служител и тя видя пред тях бяло-сивкав склон, спускащ се в дълбока долчинка и дълго, извиващо се езеро, спокойно, гладко и стоманеносиво от отразяващото се в него небе.
От другата страна на водата отново се издигаха хълмове, нашарени в тъмни краски от елите и боровете, а зад техните рехави върхове се виждаха други възвишения на верига далечни северни планини. А право отдолу, струпано около тесния край на езерото, лежеше селцето. Тя видя църквата и малките улички със сиви къщи, видя и малко пристанище с вълноломи и места за акостиране, и едно корабче, изтеглено на сушата за през зимата.
— Какво прекрасно място! — каза Керълайн.
— Аха — каза работникът. — През летните месеци тук има много туристи. Плавателни съдове под наем, легло и закуска, каравани…
Пътят се спусна надолу. Тук снегът по някаква причина не беше толкова дебел и те напредваха по-бързо.
— Къде искате да ви оставим? — попита шофьорът.
— Пред хотела, ако може. Хотел „Стреткори“. Знаете ли къде е?
— Ама как да не го знаем!
Сивкавите улици в селото бяха мокри, снегът се топеше в канавките и от стръмните стрехи на покривите падаха тежки капки. Снегоринът тръгна по главната улица, мина под декоративна готическа арка, построена в памет на някакво отдавна забравено събитие от викторианската епоха, и спря пред дълга, боядисана в бяло постройка. Отпред имаше калдъръмена настилка, а на вратата висеше табела:

ХОТЕЛ „СТРЕТКОРИ“.
ДОБРЕ ДОШЛИ.

Нямаше никакви признаци на живот.
— Отворено ли е? — със съмнение попита тя.
— Аха, отворено е я. Просто няма много хора.
Керълайн им благодари за любезността и скочи от снегорина. Докато той се отдалечаваше, тя прекоси пътя, после калдъръма и влезе през въртящата се врата. Вътре миришеше на застоял цигарен дим и варено зеле. Имаше и една тъжна картина на сърна, застанала на някакъв мокър хълм, и гише с табелка РЕЦЕПЦИЯ, но нямаше рецепционист. Поне имаше звънец и Керълайн го натисна. След миг от офиса се появи една жена. Тя носеше черна рокля и очила, украсени с фалшиви диаманти, и не изглеждаше много доволна, че я безпокоят по средата на следобеда, особено пък като видя, че смутителят е някакво момиче в джинси и мушама, с червена памучна кърпа, завързана на главата.
—Да?
— Съжалявам, че ви безпокоя, но дали бих могла да разговарям с Ангъс Клайбърн?
— О! — незабавно каза жената. — Ангъс не е тук.
Тя сякаш се радваше да съобщи тази информация.
Керълайн просто я зяпна. Над главите им звучно тиктакаше
часовник. Някъде, в задните части на хотела, започна да пее един мъж. Жената намести очилата си.
— Той беше тук, разбира се — поясни тя, сякаш отстъпваше една точка на Керълайн. Поколеба се и после добави: — Да не би вие да сте му изпратили телеграмата? Има една телеграма за него, но той замина, преди тя да пристигне. — Жената отвори чекмеджето и извади оранжев плик. — Трябваше да я отворя, нали разбирате, и да ви уведомя, че той не е тук, само че тук няма никакъв адрес.
— Не, разбира се…
— Трябва да знаете, че той беше тук. Работи в хотела месец, че и повече. Помагаше е това-онова. Имахме известен недостиг на персонал, нали разбирате.
— Но къде е сега?
— О, не мога да ви кажа. Отиде с една американска дама, тя го нае да й кара колата. И тъй като по това време имахме заместник за Ангъс, го пуснахме. Шофьор — добави тя така, сякаш Керълайн никога не бе чувала тази дума.
— Но кога ще се върнат?
— О, до ден-два. В края на седмицата, каза госпожа Макдоналд.
— Госпожа Макдоналд?
— Да, американската дама. Предците на съпруга й са от тази част на Шотландия, та затова тя много искаше да отиде на обиколка и да разгледа забележителностите. Взе кола под наем и нае Ангъс да я вози.
В края на седмицата. Това означаваше петък или дори събота. Но Керълайн и Джоди трябваше да се върнат в Лондон до петък. Тя не можеше да чака до края на седмицата. Сватбата й беше във вторник. Във вторник тя щеше да се омъжи за Хю, трябваше да бъде там преди това, защото в понеделник имаше сватбена репетиция, и Даяна щеше да откачи, както и всички присъстващи.
Мислите й неспокойно препускаха насам-натам, напред-назад, като побеснял състезателен кон. Наложи си да се овладее и си каза, че трябва да бъде практични. И тогава осъзна, че не е в състояние да измисли нито едно практично нещо, което да каже или да направи. Аз съм на края на силите си. Ето така се чувстваше. Сега, когато някой кажеше Аз съм на края на силите, Керълайн щеше да го разбере.
Жената зад бюрото започна да губи търпение от цялото това размотаване.
— Непременно ли трябва да видите Ангъс?
— Да, аз съм негова сестра. Наистина, много е важно.
— Откъде идвате сега?
Керълайн отговори без да се замисли.
— От Киърни.
— Но това са осем мили. И пътищата са блокирани.
— Повървях малко, после ме взе един снегорин и ме докара.
Трябваше да чакат Ангъс. Вероятно можеха да останат тук,
в хотела. Съжали, че не беше взела Джоди със себе си.
— Имате ли две свободни стаи, които бихме могли да наемем?
— Две стаи?
— Имам още един брат. Той не е с мен в момента.
Жената я изгледа съмнително, но каза „един момент“ и се
върна в офиса си, за да провери в регистрационната книга. Керълайн се облегна на гишето и реши, че няма смисъл да изпада в паника, защото това просто те кара да се чувстваш зле. Да се чувстваш болен.
И тогава усети, че то се завръща — старото прилошаване, пронизващата болка в стомаха. Нападна я абсолютно изненадващо, като някакво ужасно чудовище, дебнещо зад ъгъла, за да й се нахвърли. Тя се опита да го игнорира, но то не можеше да бъде игнорирано. Растеше с ужасяваща скорост, като огромен балон, в който нагнетяват още и още въздух. Усещането бе толкова силно и остро, че не оставяше в съзнанието й място за нищо друго. Изпълни я докрай, сякаш самата тя бе изтъкана от болка, болка, простираща се чак до хоризонта. Затвори очи и чу звук, като писък на далечен алармен звънец.
Когато вече си мислеше, че повече не може да издържа, болката започна да отмира, плъзгаше се леко от нея, като непотребна дреха. След малко отвори очи и откри, че се взира право в ужасеното лице на рецепционистката. Запита се колко ли дълго е стояла там.
— Добре ли сте?
— Да. — Тя се опита да се усмихне. Лицето й беше мокро от пот. — Лошо храносмилане, струва ми се. Случвало ми се е и преди. А и разходката…
— Ще ви донеса чаша вода.
— Добре съм.
Но нещо не беше наред в лицето на жената — то се доближаваше и отдръпваше в някаква странна мъглявина. Тя й говореше нещо, Керълайн виждаше как устата й се отваря и затваря, но не чуваше никакъв звук. Протегна ръка, за да се хване за ръба на гишето, но не успя, и последното нещо, което запомни, беше ярко оцветеният килим, който се надигна нагоре, и я удари силно отстрани по главата.
Оливър се прибра в Киърни едва в четири и половина. Беше уморен. Дънкан Фрейзър освен че го бе нагостил солидно, настояваше да обсъдят всеки аспект на финансовите и правни детайли от покупката на Киърни. Нищо не бе оставено настрани и сега главата на Оливър преливаше от факти и цифри. Площ в акри, ниви, глави добитък, стойност на постройките, състояние на чифлика, оборите и хамбарите. Беше необходимо, разбира се, и правилно, но той го намираше за стресиращо, и през цялото дълго пътуване в сумрака назад към вкъщи се чувстваше силно потиснат, докато се опитваше да приеме истината. Чувстваше, че с продажбата на Киърни, дори на Дънкан, той предава част от себе си и отрязва и последните нишки, които го свързваха с младостта му.
Вътрешният му конфликт изцеди цялата му енергия. Главата го болеше и не можеше да мисли за нищо друго, освен за убежището на дома си, за комфорта на креслото си, поставено до камината, и по възможност, успокояваща чаша чай.
Къщата никога не му бе изглеждала толкова сигурна, толкова приветлива. Откара Роувъра до гаража, паркира го там и влезе вътре през кухнята. Откри госпожа Купър на дъската за гладене, но с очи вперени във вратата. При появата му тя изпусна въздишка на облекчение и тръсна ютията на поставката й.
— Ох, Оливър, така се надявах да сте вие. Чух колата и се надявах да сте вие.
Нещо в лицето й го накара да каже:
— Какво се е случило?
— Ами просто, сестрата на момчето излезе на разходка и още не се е върнала, а вече почти се стъмни.
Оливър застана на място, без да си съблича палтото, смилайки бавно тази неприятна информация.
— Кога излезе?
— След като обядвахме. Не че тя яде нещо де, само бодна оттук-оттам, яде по-малко и от врабче.
— Но… вече е четири и половина.
— Така де!
— Къде е Джоди?
— Той е в детската, добре си е, не се е разтревожил. Дадох му малко чай, мъничко агнешко.
Оливър се намръщи.
— Но къде е отишла?
— Не каза. Излизам, рече, да се поразходя малко. — Лицето на госпожа Купър беше изопнато от тревога. — Нали не мислите, че може да се е случило нещо лошо?
— Не бих се изненадал — ядно каза Оливър. — Тя е такава глупачка, че може да се удави и в локва.
— О, клетата мъничка душица…
— Тя не е никаква клета мъничка душица, а истинска проклета напаст! — грубо каза Оливър.
Той се насочи към задното стълбище, възнамерявайки да отиде и да намери Джоди, и да си събере ума, но в този момент телефонът започна да звъни. Първата реакция на Оливър беше да се зарадва, че линиите най-сетне са възстановени, но госпожа Купър плесна ръка върху сърцето си и каза:
— Сигурно е полицията!
— Вероятно не е — каза Оливър, но въпреки това излезе с по-голяма скорост от обичайното от кухнята и се насочи към библиотеката, за да отговори на обаждането.
— Киърни — рязко каза той.
— Дом Киърни ли е?
Женски глас, много рафиниран.
— Да. Тук е Оливър Киърни.
— О, господин Киърни, тук е госпожа Хендерсън, от хотел „Стреткори“.
Оливър се стегна.
—Да?
— Тук има една млада дама, дойде да търси брат си, който работеше при нас…
—Работеше?
—Да?
— Тя каза, че е отседнала в Киърни.
— Правилно.
— Ами, мисля, че може би трябва да дойдете и да я вземете, господин Киърни. Тя не изглежда никак добре, припадна и й е много… лошо. — Жената изрече последната дума неохотно, сякаш беше обидна.
— Как е стигнала до Стреткори?
— Вървяла донякъде пеша, а после я взел един снегорин.
Това означаваше, че поне пътищата са разчистени.
— И къде е тя сега?
— Сложих я да полегне… изглеждаше толкова зле!
— Знае ли, че ми се обаждате?
— Не. Помислих, че е по-добре да не й казвам.
— Не й казвайте. Не казвайте нищо. Просто я задръжте там, докато дойда.
— Да, господин Киърни. Много съжалявам.
— Няма за какво. Много добре направихте, че ми се обадихте. Благодаря ви. Ще дойда колкото мога по-скоро.
Керълайн беше заспала, когато той пристигна. Не, не точно заспала, а увиснала в някакво блаженство между заспиването и будното състояние, затоплена и уютно сгушена под одеялата — докато звукът на дълбокия му глас не проряза дрямката й като нож. Тя изведнъж се пробуди и застана нащрек, в пълно съзнание и със съвсем избистрен ум. Спомни си как каза, че е дошла от Киърни и се прокле, че не си е сдържала езика зад зъбите. Но болката вече я нямаше и сънят я бе освежил, така че когато Оливър Киърни, без дори да почука, отвори със замах вратата и нахлу вътре, тя бе готова да се отбранява с всички сили.
— О, колко жалко, изминали сте целия този път, а всъщност нищо лошо не се е случило. Вижте. — Тя седна. — Аз съм съвсем добре. — Той носеше сиво пардесю и черна вратовръзка, а това й напомни за брат му, и тя продължи презглава: — Просто разходката май беше прекалено дълга, е, все пак не толкова дълга, защото ме качи един снегорин.
Той затръшна вратата зад гърба си, дойде до леглото и се облегна на долната му табла.
— Доведохте ли Джоди? — попита тя бодро. — Защото можем да останем тук. Тук имат стаи и ще е най-добре да изчакаме в хотела, докато Ангъс се върне. Той е заминал, нали разбирате, само за два дни, с една американска дама.
— Млъкнете! — каза Оливър.
Никой не бе говорил на Керълайн с такъв тон досега и тя обидено притихна.
— Казах ви да останете в Киърни. Да изчакате.
— Не можех.
— Защо не?
— Защото Джоди ми каза за брат ви. Госпожа Купър му разказала. Толкова ужасно беше да се появим точно в този момент. Много съжалявам… Не знаех…
— Откъде бихте могли да знаете?
— Но в такъв момент…
— Така или иначе, това няма никакво значение — безизразно каза Оливър. — Как се чувствате сега?
— Съвсем добре съм.
— Припаднала сте. — Думите му прозвучаха като обвинение.
— Толкова е глупаво, аз никога не припадам.
— Проблемът е, че изобщо нищо не ядете. Щом намирате за уместно да се държите така идиотски, заслужавате си припадъка. Сега си вземете палтото и да ви водя у дома.
— Но нали ви казах, че можем да останем тук. Ще изчакаме Ангъс тук.
— Можете да изчакате Ангъс в Киърни. — Той отиде до стола и вдигна черната мушама.
Керълайн се намръщи.
— Да предположим, че не искам да дойда. Не съм длъжна да го правя.
— Да предположим, че веднъж ще направите това, което ви се казва. Да предположим, че веднъж ще помислите за някой друг, освен за себе си. Лицето на госпожа Купър беше посивяло от притеснение, когато се върнах, защото си представяше какви ли не ужасии, които биха могли да ви се случат.
Изведнъж я обзе чувство за вина.
— А Джоди?
— Той е добре. Оставих го да гледа телевизия. Е, сега идвате ли?
Нямаше какво друго да се направи. Керълайн излезе от леглото, остави го да й помогне с обличането на мушамата, напъха крака в гумените ботуши и го последва покорно по стълбите.
— Госпожа Хендерсън?
Тя се появи от офиса си и застана зад гишето като услужлив продавач в магазин.
— О, вие сте я открили, господин Киърни, това е чудесно. — Тя вдигна капака на гишето и излезе отпред, за да се присъедини към тях. — Как се чувствате, скъпа? — обърна се тя към Керълайн.
— Добре съм.
След като премисли, добави „благодаря ви“, макар, че й беше трудно да прости на госпожа Хендерсън за това, че се е обадила Оливър.
— Няма защо. А когато Ангъс се върне…
— Кажете му, че сестра му е в Киърни — прекъсна я Оливър.
— Разбира се. Радвам се, че се чувствате по-добре.
Керълайн се насочи към вратата. Зад гърба й Оливър благодари още веднъж на госпожа Хендерсън, после двамата излязоха в студения, мек и ветровит полуздрач и тя, останала без сили за каквато и да е съпротива, покорно се качи в Ленд Роувъра.

Пътуваха в мълчание. Обещаното затопляне бе превърнало снега в киша и пътят по хълма беше сравнително чист. Западният вятър разгонваше сивите облаци над главите им, оставяйки големи ярко сапфирени пространства в небето. През отворения прозорец на Ленд Роувъра влизаше мирис на трева и влажен торф. От бреговете на едно малко, обградено от тръстика езерце, литнаха дъждосвирци и изведнъж започна да изглежда съвсем възможно, че голите дървета скоро ще се обкичат с пъпки и дълго чаканата пролет най-сетне ще дойде.
Това напомни на Керълайн онази вечер в Лондон, когато двамата с Хю отиваха с колата към „Арабела“. Спомни си светлините на града, хвърлящи оранжево зарево в небето, спомни си как бе спуснала прозореца, за да остави вятърът да се вее в косите й и си бе пожелала да е в провинцията, сред природата. Беше само преди
три-четири дни и все пак й се струваше, че оттогава е изминал цял един живот. Сякаш се бе случило на друго момиче в съвсем друго време.
Илюзия! Тя беше Керълайн Клайбърн със стотици нерешени проблеми, стоящи пред нея. Тя беше Керълайн Клайбърн, и трябваше да се върне в Лондон, преди да настане тотална неразбория. Тя беше Керълайн Клайбърн и щеше да се омъжи за Хю Рашли. Във вторник.
Това бе реалното положение на нещата. И за да го направи още по-реално, тя си помисли за къщата на Милтън Гардънс, отрупана със сватбени подаръци. Бялата рокля, висяща в гардероба, служителите от кетъринга, които щяха да дойдат с техните сгъваеми маси и колосани плътни бели покривки. Помисли си за чашите за шампанско, натрупани като сапунени балони, гардениите в букета, гърмежа на корковите тапи, клишетата в речите, помисли си и за Хю, деликатния и грижлив Хю, който никога не си бе позволявал да повиши глас на Керълайн, камо ли пък да й казва да млъкне.
Това все още я глождеше. Възмутена от спомена, тя се остави на негодуванието си. Негодувание срещу Ангъс заради това,
че я бе оставил сама точно когато имаше най-голяма нужда от него от това, че се шляеше с колата на някаква възрастна американска вдовица, без да остави нито адрес, нито дата на връщане, нищо определено. Негодувание срещу госпожа Хендерсън, с нейните диамантени очилца и изражението й на скромна деловитост, заради това, че се бе обадила на Оливър, след като последното нещо, което Керълайн искаше, беше той отново да се намеси. И накрая, негодувание срещу самия Оливър, този непоносим, властен мъж, който се бе нагърбил с доста повече от това, което изискваха обичаите на гостоприемството.
Ленд Роувърът вървеше стабилно по пътя през билото на хълма, после зави по отбивката, водеща към Киърни. Оливър смени скоростта и гумите захапаха дълбоко кишавия сняг. Тишината помежду им тегнеше от неизречено неодобрение. Искаше й се поне да бе казал нещо. Каквото и да е. Цялото й негодувание се превърна в раздразнение, което се насочи пряко и единствено срещу него. То нарасна, докато вече не можеше да го сдържа, и накрая тя изрече ледено:
— Това е нелепо.
— Кое е нелепо? — Гласът му бе не по-малко леден от нейния.
— Цялата ситуация. Всичко.
— Не съм достатъчно наясно със ситуацията, за да я коментирам. Всъщност, освен дето знам, че вие и Джоди се появихте в Киърни от снежната буря, аз съм в пълно затъмнение.
— Това не е ваша работа — каза Керълайн и думите неволно й прозвучаха по-грубо, отколкото й се искаше.
— Но е моя работа да се погрижа вашият брат да не страда повече от вашите идиотски постъпки.
— Ако Ангъс си беше в Стреткори…
Той не я остави да довърши.
— Ако беше, но не беше! И аз имам странното чувство, че ние не бяхте особено изненадана. Що за човек е той, между другото?
Керълайн зае поза, която се надяваше да бъде възприета като достойно мълчание.
— Ясно — каза Оливър със самодоволния глас на човек, който разбира всичко.
— Нищо не ви е ясно. Вие не знаете нищо за него. Вие изобщо и представа си нямате.
— О, млъкнете! — каза Оливър, за втори път, което си беше наистина непростимо!
Керълайн се извърна от него и се втренчи навън през притъмняващия прозорец, за да не може той да види или да отгатне смъдящите сълзи, които изведнъж опариха очите й.
В здрача се показаха правоъгълните контури на къщата, със спуснати завеси, зад които се лееха жълтеникави светлини. Оливър спря Роувъра пред вратата и излезе. Керълайн бавно, неохотно скочи долу и го последва по стъпалата, мина покрай него, докато той й държеше вратата отворена, за да я пусне пред себе си. Чувстваше се като непослушно дете, от което изведнъж е потърсена отговорност, и дори не го погледна. Вратата се затръшна зад тях и изведнъж, сякаш този звук послужи за сигнал, долетя гласът на Джоди и стъпките му се чуха по коридора от кухнята. Появи се бежешком, после замря на място, когато видя, че пред него стоят само двама души. Очите му побягнаха към вратата зад Керълайн, а после към лицето й.
— Ангъс? — каза той, без да помръдне.
Беше се надявал, че тя ще доведе Ангъс със себе си. Колкото и да й бе неприятно, трябваше да му каже.
— Ангъс не е там.
Настана мълчание.
— Не си го намерила — след кратка пауза каза Джоди.
— Бил е там, работил е там. Но е заминал за няколко дни. —Тя продължи, опитвайки се да бъде убедителна. — Ще се върне. След ден—два. Няма за какво да се тревожим.
— Но госпожа Купър каза, че ти е прилошало.
— Не, добре съм — бързо отговори Керълайн.
— Но тя каза…
Оливър го прекъсна.
— Цялата беда при твоята сестра е, че тя никога не прави това, което й се казва, и че никога не яде нищо. — По тона му си личеше, че е вбесен. Джоди го гледаше как си разкопчава пардесюто и го мята на парапета. — Къде е госпожа Купър?
— В кухнята.
— Иди й кажи, че всичко е наред. Доведох Керълайн обратно и тя ще отиде в леглото, където ще хапне нещо за вечеря, а утре ще бъде здрава като камък. — Тъй като Джоди се поколеба, Оливър отиде до него, обърна го и леко го побутна в посоката, от която се бе появил. — Бегом! Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.
Джоди тръгна. Кухненската врата хлопна и те го чуха, че предава съобщението. Оливър се обърна към Керълайн.
— А сега — каза той с измамна любезност, — отивате горе и си лягате в леглото, а госпожа Купър ще ви донесе нещо за вечеря на поднос. Просто и ясно!
Тонът му запали нейния стар, необичаен инат. Инат, който от време на време обхващаше Керълайн в детството й и който накрая бе пречупил възраженията на мащехата й за театралната школа. Хю вероятно отрано бе усетил тази черта в характера й, защото винаги се отнасяше с нея доста тактично, малко манипулативно и дори подмамващо, просто я водеше за носа, когато усетеше, че няма да допусне да й се налагат.
Сега тя се замисли върху идеята да направи една ужасна финална сцена, но тъй като Оливър Киърни продължаваше да стои, чакайки с учтива непреклонност, изписана на лицето, решителността й угасна. Намери извинение за отстъплението си, като си каза, че е уморена, прекалено уморена за по-нататъшни разправии. А и мисълта за леглото, за топлината и за уединението изведнъж й се стори много привлекателна. Без да каже и дума, тя се извърна и тръгна нагоре по стълбището, стъпало по стъпало, е ръка, опряна на дългото, полирано перило.
След като Керълайн се скри от погледа му, Оливър отиде в кухнята, където завари госпожа Купър да приготвя вечеря, а Джоди да седи на излъсканата маса, борейки се с един стар пъзел, който след като бъдеше завършен, щеше да представлява картина на старомодна парна машина. Оливър си спомни пъзела, спомни си как го нареждаше е помощта на майка си и на Чарлз. Така убиваха времето, изчаквайки да спре дъждът, за да могат да излязат и да си играят навън.
Наведе се над рамото на Джоди.
— Много добре се справяш — каза му той.
— Не мога да намеря ето това парченце. С небето и част от клона. Ако го намеря, ще мога да сглобя и другите.
Оливър започна да търси изплъзващото се парченце.
— Добре ли е младата дама? — обади се от печката госпожа Купър.
Оливър не вдигна поглед.
— Да, добре е. Отиде в леглото.
— Какво й се е случило? — попита го Джоди.
— Припаднала е, а после й станало лошо.
— Мразя да ми е лошо.
Оливър се ухили.
— И аз също.
— Ще й сипя една мъничка купа с хубав, прецеден месен бульон — каза госпожа Купър — Когато ти е лошо, последното нещо, което ти трябва, е вечеря, която да ти натежи на стомаха.
Оливър се съгласи с нея. Той попадна на липсващото парченце и го подаде на Джоди.
— Какво ще кажеш за това?
— Това е! — Джоди беше възхитен от съобразителността на Оливър. — О, благодаря. Търсих, търсих това парченце, но така и не разбрах, че е то. — Той плахо се усмихна. — По-лесно ще е, ако го сглобяват двама, нали? Ще ми помагате ли?
— Ами, точно сега ще отида да се изкъпя, после ще пийна едно питие, а после ще вечеряме заедно, ти и аз. Но след вечерята ще видим дали можем да довършим пъзела.
— Ваш ли е?
— Мой или на Чарлз, не мога да си спомня
— Много забавен влак е това.
— Парните машини бяха великолепни. Издаваха такъв величествен звук.
— Знам. Виждал съм ги по филмите.

Той се изкъпа, облече се и тъкмо бе тръгнал надолу, към библиотеката и питието, което си бе обещал, когато изведнъж, от нищото, съвсем внезапно му изплува споменът, че имаше покана за вечеря в Роузи Хил. Шокът от това обаче не беше толкова голям, колкото усещането от изненадата, че изобщо бе забравил за уговорката. Но независимо от факта, че се бе видял с Дънкан Фрейзър на обяд и че дори бяха разговаряли за предвидената вечеря, френетичните събития от следобеда и вечерта бяха успели да я изтрият съвсем от главата му.
А сега вече бе седем и половина и той не беше облечен във вечерен костюм, а в стар поло пуловер и чифт изтрити панталони от рипсено кадифе. За миг се поколеба, подръпвайки нервно долната си устна, опитвайки се да реши какво да направи, но накрая надделя образът на Джоди, който бе прекарал самотен и тревожен следобед и на когото Оливър бе обещал компания за вечеря и помощ за пъзела. Това сложи нещата на място. Той отиде до библиотеката, взе слушалката и набра номера на Роузи Хил. След миг Лиз отговори.
— Ало.
—Лиз.
— О, Оливър, звъниш, за да кажеш, че закъсняваш ли? Защото ако е така, не се притеснявай, аз самата забравих да сложа фазана навреме и освен това…
— Не — прекъсна я той, — не звъня за това. Звъня, за да отменя уговорката. Няма да успея.
— Но… аз… татко каза, че… — Тя се запъна, а после продължи със съвсем различен тон: — Добре ли си? — Звучеше така, сякаш мислеше, че той изведнъж е полудял. — Не си болен или нещо подобно?
— Не. Просто няма да успея… Ще ти обясня…
— Да не би това да има нещо общо с момичето и момчето, които си прибрал в Киърни? — хладно каза тя.
Оливър бе изумен. Не беше казвал нищо на Дънкан за Клайбърн, не с намерение да го скрие, просто защото имаше много други важни теми за обсъждане.
— Откъде научи? — попита той.
— О, старата клюкарска агенция. Не забавяй, че нашата госпожа Дъглас е снаха на Купър. Не можеш да запазиш никаква тайна, ако живееш тук, Оливър. Би трябвало да си го научил досега.
Той се почувства смътно подразнен, сякаш тя го обвиняваше, че лъже.
— Това не е тайна.
— Те все още ли са там?
— Да—
— Трябва да дойда и да разследвам. Това е доста интригуващо.
Той пусна покрай ушите си двусмислената й интонация и
смени темата.
— Ще ми простиш ли, че бях толкова невъзпитан тази вечер и че отмених уговорката толкова късно?
— Няма значение. Случват се от време навреме такива дреболии. Това просто означава повече фазан за мен и татко. Но ела някоя друга вечер.
— Ако ме поканиш.
— Каня те сега. — Но гласът й все още беше хладен. — Всичко, което трябва да направиш, след като сложиш в ред социалния си живот, е да ми звъннеш.
— Ще го направя — каза Оливър.
— Довиждане тогава.
— Довиждане — каза той, но още преди да довършил думата си, тя затвори слушалката и прекъсна връзката.
Беше му ядосана и с право. Помисли си със съжаление за старателно подредената маса, свещите, фазана и виното. Вечеря в Роузи Хил — това в никакъв случай не беше събитие за пренебрегване. Той изруга тихичко, проклинайки целия ден си пожела той най-сетне да свърши. Наля си питие, по-силно от обичайното, добави малко сода, изля разсеяно част от него в гърлото си, после, малко поуспокоен, отиде да потърси Джоди.
Но така и не стигна до него, тъй като в коридора се натъкна на госпожа Купър, с поднос на ръце. На лицето й имаше странно, почти потайно изражение, и щом го видя, ускори крачка, за да се промъкне през кухненската врата, преди той да я настигне.
— Какво има, госпожо Купър?
Тя спря и опря гръб на врата. Изглеждаше измъчена.
— Тя не хапна и залък, Оливър. — Той погледна подноса, вдигна капака на купата за супа. Надигнаха се ароматни облачета пара. — Направих всичко, което можах, предадох й какво сте казали, но тя не пожела да хапне и залък. Каза, че се страхува да не й прилошее отново.
Оливър постави обратно капака на купата, остави и чашата си с уиски на подноса и го взе от ръцете на госпожа Купър.
— Аз ще се погрижа за това.
Вече не се чувстваше уморен и потиснат, просто беше невероятно ядосан. Тръгна устремно по стъпалата, взимайки по две наведнъж, мина по коридора и нахлу в гостната спалня на дома Киърни, без да почука на вратата. Тя лежеше в средата на огромното, покрито с розова кувертюра двойно легло, възглавниците бяха разпръснати по пода и розовата нощна лампа хвърляше мека светлина върху тях.
Като я видя така, гневът му още повече се засили. Това проклето момиче влезе в къщата му, обърна всичко наопаки, развали вечерта му, а сега лежеше на неговото собствено легло за гости и отказваше да яде, изправяйки всички около себе си на нокти. Той прекрачи през стаята и тръсна подноса върху страничната масичка. Лампата леко се разклати, уискито затанцува и се разплиска.
Тя го наблюдаваше безразлично от леглото. Очите й бяха огромни, косата й беше разпиляна и оплетена като чилета сурова коприна. Без да каже и дума, той започна да събира възглавниците, после я издърпа в седящо положение и ги напъха зад нея, сякаш тя беше някаква парцалена кукла, неспособна да седи сама.
Изражението й беше бунтовническо, долната й устна — нацупена, като на разглезено дете. Той взе салфетката от подноса и я завърза около врата й, така стегнато, сякаш възнамеряваше да я удуши. После вдигна капака на купата.
— Ако ме накарате да изям това, пак ще ми прилошее — каза категорично тя.
Оливър хвана лъжицата.
— А ако ви прилошее, аз ще ви набия.
Долната й устна затрепери от несправедливостта на тази заплаха.
— Веднага ли, или когато се почувствам отново добре? — язвително попита тя.
— Веднага, а после още веднъж — грубо каза Оливър. — Сега отворете уста.
Когато тя го направи, повече от удивление, отколкото от страх, той изля в устата й първата лъжица. Докато я преглъщаше, тя се задави леко и му отправи поглед, пълен с укор и молба. В отговор той просто повдигна предупредително вежди. И втората лъжица замина по предназначение. И третата. И четвъртата. В този миг тя започна да плаче. Очите й мълчаливо се пълнеха със сълзи, които преливаха и се стичаха надолу по бузите й. Оливър не им обърна никакво внимание и продължи неумолимо да я храни с бульона. Когато свърши, тя вече цялата бе обляна в сълзи. Той остави празната купа на подноса и без всякакво съчувствие каза:
— Видяхте ли, не ви прилоша.
Керълайн изхлипа дълбоко, неспособна на коментар. Изведнъж ядът му стихна, отстъпи място на някаква нелепа, нежна веселост и му се прииска да се усмихне. Последният му гневен изблик бе изчистил неговото собствено съзнание, както гръмотевична буря прочиства прашния въздух, и той изведнъж се успокои и отпусна. Всички проблеми и ядове от деня се подредиха и вече не му се струваха толкова значими. Остана само тази тиха, уютна стая, блясъкът на розовата нощна лампа, последната глътка уиски в чашата му — и Керълайн Клайбърн, най-накрая нахранена и усмирена.
Той нежно издърпа салфетката от врата й, после й я подаде.
— Вероятно — предложи той — бихте могли да я използвате за носна кърпа.
Тя му отправи признателен поглед, взе я, избърса бузите си, очите си и накрая енергично издуха носа си. На бузата й имаше кичур коса, мокър от сълзите й, и той протегна пръст, за да го приглади назад, зад ухото й.
Това беше един дребен, инстинктивен, съвсем спонтанен утешителен жест, но неочакваният физически допир отключи верижна реакция. За миг на лицето на Керълайн се изписа изумление, което веднага се смени от облекчение, което надделя над всичко. И сякаш това беше най-естественото нещо на света, тя се протегна напред и притисна чело в грубата вълна на пуловера му, а той, без да се замисли, обви ръце около раменете й и я придърпа по-близо. Върхът на копринената й глава се притисна плътно под брадичката му. Усещаше крехкостта й, костите й, тупкането на сърцето й.
— Наистина трябва да ми разкажете за какво става дума, нали? — каза той след малко.
Керълайн кимна, удряйки глава в брадичката му.
— Да — чу се сподавеният й глас. — Наистина мисля, че трябва.
И тя започна оттам, откъдето всичко бе започнало — от Афрос.
— Отидохме да живеем там, след като майка ни почина. Джоди беше бебе, проговори първо на гръцки и чак след това на английски. Баща ми беше архитект, отиде там да проектира къщи, но англичаните откриха Афрос и мнозина искаха да живеят там. Така той стана нещо като агент по недвижими имоти, купуваше къщи и надзираваше реконструкцията им, изобщо, този род неща. Може би, ако Ангъс бе отгледан и възпитан в Англия, щеше да бъде различен. Не знам. Но той ходеше в местното училище, защото баща ми не можеше да си позволи да го изпрати у дома.
Тя спря и направи опит да му обясни по-подробно за Ангъс.
— Той винаги е живял такъв волен живот! Баща ми не се тревожеше за нас, нито се интересуваше къде сме. Знаеше, че сме в безопасност. Ангъс прекарваше по-голямата част от времето си с рибарите и когато напусна училище, просто остана в Афрос и на никой не му идваше на ум, че той може да си намери работа. И тогава се появи Даяна.
— Вашата мащеха.
— Да. Тя пристигна на острова да си купи къща и дойде при баща ми, за да го помоли да й стане агент. Но така и не си купи къща, защото се ожени за него и остана да живее с нас.
— Това промени ли съществено нещата?
— За Джоди, да. И за мен. Но не и за Ангъс. За него нищо не се промени.
— Харесахте ли я?
— Да. — Керълайн диплеше крайчето на чаршафа, внимателно, прецизно, сякаш тази задача й бе поставена от придирчивата Даяна, и трябваше да бъде изпълнена съобразно нейните високи стандарти. — Да, харесах я. А също и Джоди. Но Ангъс бе твърде голям, за да попадне под нейното въздействие, а и тя… тя беше твърде умна, за да се опита да му влияе. Но тогава татко почина и тя каза, че всички ние трябва да се върнем в Лондон. Ангъс обаче не пожела да дойде. А не искаше да остане и на Афрос. Купи си едно Мини на старо и тръгна за Индия, през Турция и Сирия, и ние започнахме да получаваме пощенски картички от най-далечни места от него, и нищо друго.
— Но вие сте се върнали в Лондон?
— Да. Даяна имаше къща в Милтън Гардънс. Все още живеем там.
— А Ангъс?
— Той дойде там веднъж, но не се получи. Двамата с Даяна се скараха ужасно, защото той не желаеше да се приспособи, не искаше нито да си подстриже косата, нито да си обръсне брадата, нито да носи обувки. Разбирате, нали? А и така или иначе по това време Даяна вече беше омъжена отново за един стар неин приятел на име Шон Карпентър. Така че сега тя е госпожа Карпентър.
— А господин Карпентър?
— Той е мил човек, но не е с такъв силен характер като Даяна. Тя винаги прави това, което иска, манипулира хората, всички нас, наистина всички. Но по най-тактичния възможен начин. Трудно е да се опише.
— А какво правехте вие през цялото това време?
— О, аз завърших училище и отидох в театрална школа. — Тя погледна Оливър с бледо подобие на усмивка. — Даяна беше против. Боеше се, че ще се превърна в хипи или ще се пристрастя към наркотиците, или пък ще стана като Ангъс.
Оливър се ухили.
— А така ли стана?
— Не. Но тя каза също и че няма да издържа дълго, и се оказа права. Имам предвид, аз изкарах с успех театралната школа и започнах работа в един театър, но тогава… — Тя спря.
Изражението на Оливър бе удивително мило, а очите му я гледаха с истинско разбиране. Беше й лесно да си говори с него. Не си бе давала сметка колко ще е лесно. През целия ден той не беше направил нищо, с което да й го подскаже, дори показа по всички възможни начини, че я мисли за глупачка, но тя инстинктивно разбра, че той няма да я нарече глупачка заради това, че се е влюбила в погрешния човек…
— Ами, увлякох се по един мъж. Бях глупава, предполагам, и невинна, и мислех, че той иска сериозна връзка. Но актьорите са целенасочени, егоцентрични създания, а той беше много отдаден на кариерата си, много амбициозен, затова замина и ме остави. Името му е Дринан Колфийлд и сега е доста известен. Може би сте чували за него…
— Да, чувал съм.
— Ожени се за една френска актриса. Мисля, че сега живеят в Холивуд. Предстои му да направи поредица от филми. Изобщо, след Дринан всичко тръгна накриво, после аз хванах пневмония и накрая зарязах театъра.
Тя отново започна да нагъва чаршафа.
— А Ангъс? — деликатно я подтикна Оливър. — Кога е цъфнал в Шотландия?
— Джоди получил писмо от него, преди седмица и нещо. Но не ми каза до онзи ден, в неделя вечерта.
— И защо е толкова важно да го видите отново?
— Защото Даяна и Шон заминават за Канада. Шон започва бизнес там, и те ще заминат скоро след… ами, много скоро. И ще вземат Джоди с тях. Джоди не иска да заминава, но Даяна не знае. Той обаче ми каза и ме помоли да дойдем в Шотландия заедно и да намерим Ангъс. Той мисли, че Ангъс може да се върне в Лондон и да създаде дом за него, така че Джоди да не заминава.
— Има ли вероятност това да се случи?
Керълайн трябваше да изрече голата истина.
— Всъщност, не. Но аз трябваше да опитам. Заради Джоди трябваше да опитам.
— Не може ли Джоди да остане с вас?
— Не.
— Защо не?
Керълайн сви рамене.
— Това просто няма да стане. Даяна никога не би се съгласила. Но Ангъс е друго нещо. Той вече е на двадесет и пет. Ако Ангъс иска да задържи Джоди, Даяна не може да го спре.
— Разбирам.
— Затова дойдохме да го намерим. Заехме колата на Кейлъб Аш, той е приятел на татко, но живее в Лондон, в един апартамент на другия край на градината на Даяна. Той харесва Даяна, но мисля, че не одобрява начина, по който тя организира всички нас, нито пък как командва живота ни. Ето затова ни зае колата, при условие да му кажем къде отиваме.
— Но не сте казали на Даяна?
— Казахме, че отиваме в Шотландия. Това беше всичко. Оставихме писмо. Ако й бяхме казали повече, тя щеше да ни настигне много преди да сме стигнали дотук. Тя е от този тип.
— А няма ли да се разтревожи много за вас?
— Сигурно! Но ние казахме, че ще се върнем до петък.
— Но няма да можете. Не и ако Ангъс не се върне дотогава.
— Знам.
— Не мислите ли, че е добра идея да телефонирате?
— Не. Все още не. Заради Джоди не трябва.
— Тя сигурно ще разбере.
— Донякъде, но не напълно. Ако Ангъс беше по-различен… — Гласът й заглъхна безнадеждно.
— Тогава какво ще правим ние? — попита Оливър.
Това „ние“ я обезоръжи.
— Не знам — каза тя, но отчаяното изражение бе изчезнало от лицето й. — Да чакаме? — добави с надежда.
— Колко дълго?
— До петък. И после, обещавам ви, после ще се обадя на Даяна и ще се върнем в Лондон.
Оливър помисли над това и накрая, с известна неохота, се съгласи.
— Не че одобрявам — добави той.
Керълайн се усмихна
— Нищо ново. Вие излъчвате неодобрение от първия миг, в който прекрачихме прага ви.
— С известно — трябва да признаете — основание.
— Единствената причина да отида до Стреткори днес беше, защото разбрах за брат ви. Не бих го направила, ако не беше това. Почувствах се ужасно, притесних се, като разбрах, че сме се появили в такъв тежък момент.
— Вече не е тежък. Всичко свърши.
— Какво смятате да правите?
— Да продам Киърни и да се върна в Лондон.
— Това не е ли много тъжно?
— Тъжно е, но не е краят на света. Киърни, начинът, по който аз го помня, е вътре в главата ми, неразрушим. Това не е толкова къща, колкото хубавите неща, които са се случвали тук. Основите на един много щастлив живот. Няма да загубя нищичко от тях, дори и ако доживея дотам, че да стана беловлас старец без нито един зъб.
— Като Афрос — каза Керълайн. — Афрос е същото за Джоди и за мен. Всички хубави неща, които са ми се случили, са хубави, защото ми напомнят за Афрос. Слънце и бели къщи, и синьо небе, и ветрове, духащи от морето, и аромат на борове, и здравец в саксии. Какъв човек беше брат ви? Приличаше ли на вас?
— Той беше чудесен, най-милият човек на света и изобщо не приличаше на мен.
— Какъв беше?
— Червенокос, трудолюбив и потънал до уши в Киърни. Беше добър фермер. И добър човек.
— Ако Ангъс беше такъв като него, нещата можеха да бъдат толкова различни.
— Ако Ангъс беше като брат ми Чарлз, вие никога не бихте дошли в Шотландия, за да го търсите, никога нямаше да попаднете в Киърни и тогава аз никога нямаше да се запозная с вас двамата.
— Това едва ли е най-хубавото нещо, което ви се е случило.
— Но несъмнено е нещо, което госпожа Купър би нарекла „опит“.
Те се засмяха дружно. В този миг на вратата се почука и още преди Керълайн да доизрече докрай „Влез“, вратата се отвори и Джоди пъхна глава през нея.
— Джоди!
Той бавно пристъпи в стаята.
— Оливър, госпожа Купър каза да ви кажа, че вечерята е готова.
— За Бога, стана ли вече време? — Оливър погледна часовника си. — Добре. Тръгвам веднага.
Джоди приближи до сестра си.
— По-добре ли се чувстваш сега?
— Да, много по-добре.
Оливър се изправи, вдигна празния поднос и се насочи към вратата.
— Направих още малко, но не много.
— Ще седим цяла нощ, докато не го направим. — Той се обърна към Керълайн — А вие легнете да поспите. Ще се видим сутринта.
— Лека нощ — каза Джоди.
— Лека нощ, Джоди.
След като двамата излязоха, тя загаси нощната лампа. През отворения прозорец и полуспуснатите завеси проникваше звездна светлина. Един дъждосвирец се обади, а талазите на вятъра полюшваха високите борове. Керълайн вече заспиваше, но преди окончателно да се унесе, в съзнанието й изплуваха две важни и озадачаващи мисли.
Първата беше, че след всичките тези години нейната афера с Дринан Колфийлд е приключила. Тя бе говорила за него, произнасяше името му, но магията я нямаше. Той вече беше в мигналото, приключеното и окончателно затворено минало, и тя се чувстваше така, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар. Отново беше свободна.
Втората мисъл беше по-объркваща. Защото, въпреки че бе разказала на Оливър за всичко друго, тя някак си не успя да спомене нито веднъж за Хю. Знаеше, че за това трябва да има причина… за всичко си има причина… но заспа, преди да я намери.
На следващата сутрин дойде април и с него дойде и пролетта. Просто така, пролетта изведнъж пристигна. Вятърът намаля, слънцето се издигна в безоблачното небе, стрелката на барометъра скочи нагоре, а заедно с нея и температурата. Въздухът беше приятен, мек, ухаещ на влажна, рохкава пръст. Снегът се топеше и изчезваше, разкривайки туфи кокичета и малки, ранни минзухари, а под буковите дървета се появи килим от светложълти кукуряци. Пееха птици, вратите стояха отворени, за да пуснат топлината в къщите, въжетата за пране тегнеха от завеси, одеяла и други признаци на пролетното почистване.
Около десет часа телефонът в Роузи Хил започна да звъни. Дънкан Фрейзър беше навън, но Лиз се намираше в оранжерията за цветя и аранжираше една ваза е пухкави върбови клончета и високи нарциси от сорта „Крал Алфред.“ Тя остави градинските си ножици, избърса ръцете си и отиде да отговори на обаждането.
— Ало?
— Елизабет?
Звънеше майка й от Лондон. Гласът й бе изпълнен с очакване и Лиз се намръщи. Все още я болеше от внезапния отказ на Оливър предната вечер и, естествено, не бе в най-доброто си настроение.
Илейн Халдейн не можеше да знае това.
— Скъпа, толкова е ексцентрично да се звъни рано сутрин, но аз просто трябва да знам как върви всичко. Знам, че ти никога не би ми се обадила. Как мина вечерята?
Примирена, Лиз дръпна един стол и се отпусна в него.
— Никак — каза тя.
— Какво имаш предвид?
— В последния момент Оливър позвъни и каза, че няма да успее да дойде. Вечерята изобщо не се състоя.
— О, скъпа, колко жалко! А аз исках да науча всички подробности. Ти беше толкова развълнувана. — Тя изчака малко, после, след като дъщеря й не подаде повече никаква информация, колебливо добави: — Не сте се скарали или нещо подобно?
Лиз се изсмя кратко.
— Не, разбира се, че не. Той просто не успя. Зает е, предполагам. Татко го покани на обяд вчера, през цялото време са говорили за бизнес. Между другото, татко ще купи Киърни.
— Е, поне ще има с какво да се занимава — язвително каза Илейн. — О, клетият Оливър, каква тъжна перспектива. Той преживява доста труден период. Трябва да си много търпелива, скъпа, и да проявяваш голямо разбиране.
Лиз не искаше да говори повече за Оливър и опита да смени темата.
— Какво се случва в големия град?
— Всякакви неща. Ние няма да се връщаме в Париж още една-две седмици. Паркър има някакви срещи с пожарникари от Ню Йорк, така че оставаме тук. Забавно е да се срещаш с хора, да научаваш всички новини. О, знам какво трябва да ти кажа. Случи се нещо съвсем необичайно.
Лиз разпозна клюкарския тон в гласа на майка си и разбра, че телефонният разговор ще продължи поне още десет минути. Взе си една цигара и се настани по-удобно, за да я изслуша.
— Нали познаваш Даяна Карпентър и Шон? Добре, доведените деца на Даяна са изчезнали. Да, буквално сякаш са изчезнали от лицето на земята. И са оставили едно писмо, в което й съобщават, че заминават за Шотландия — намерили и те къде да ходят, — за да търсят брат си Ангъс. Той, разбира се, е ужасен хипар. Даяна си имаше ужасни проблеми с него. Той прекара доста време в търсене на истината в Индия, или там, където такива типове като него се надяват да я намерят. Мислех, че Шотландия е последното място на света, в което той би отишъл, там няма нищо друго, освен шотландска вълна и саздърма. Трябва да кажа, че винаги съм смятала Керълайн за странно момиче. Някога се опита да стане актриса и претърпя ужасен провал, но никога не съм мислила, че би направила нещо толкова откачено — просто да изчезне!
— Какво прави Даяна по въпроса?
— О, скъпа, какво може да направи? Последното нещо, което иска, е да звъни в полицията. В крайна сметка, макар че момчето е все още дете, момичето се счита за възрастна… тя би трябвало да е в състояние да се грижи за него. И Даяна се страхува ужасно да не би вестниците да надушат историята и да я раздухат на първите страници на вечерните си издания. И сякаш това не е достатъчно, ами сватбата е във вторник, а Хю все пак има някаква професионална репутация, която трябва да пази.
— Сватба?
— Сватбата на Керълайн. — В гласа на Илейн се долови раздразнение от това, че дъщеря й схваща толкова бавно.
— Керълайн се омъжва за брата на Даяна, Хю Рашли. Във вторник. Репетицията за сватбата е в понеделник, а те дори не знаят къде е тя. Такава бъркотия! Винаги съм мислила, че тя е странно момиче, а ти?
— Не знам. Никога не съм я срещала.
— Не, разбира се, че не си. Все го забравям. Колко глупаво от моя страна. Но разбираш ли, винаги съм мислила, че тя е много привързана към Даяна, и изобщо не съм допускала, че ще й причини подобно нещо. О, скъпа, нали няма да ми причиниш това, когато се зажениш? И, надявам се, това да стане много скоро, и то за подходящия мъж. Няма да споменаваме имена, но ти знаеш кого имам предвид. А сега трябва да вървя. Имам час при фризьора и закъснявам. И скъпа, не се коси заради Оливър, просто иди да го навестиш и бъди много мила и разбираща. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Копнея да те видя. Връщай се скоро.
— Добре.
— Довиждане, скъпа — каза тя и неубедително добави: — Предай най-топлите ми чувства на баща ти.

По късно през същата сутрин Керълайн Клайбърн лежеше по гръб на килим от пирен, сложила ръка на очите си, за да ги предпази от яркото слънце, чиято топлина обгръщаше като плащ цялото й тяло. Тъй като не използваше зрението си, другите й сетива се бяха изострили двойно. Чуваше дъждосвирци, далечен грак на гарван, плисъка на водата, тихия звук на някакъв мистериозен, неуловим бриз. Усещаше чистото благоухание на снега, на бистрата вода и на земята, мъхеста, влажна и потъмняла от торфа. Чувстваше студения нос на Лиса, която лежеше до нея и притискаше муцуната си в ръката й.
До нея, отпуснал ръце между коленете си, седеше и пушеше Оливър, и наблюдаваше как Джоди се бори в средата на езерото с греблата на една голяма, тежка лодка. От време на време долиташе страховит плясък и Керълайн вдигаше глава, за да разбере какво се случва, виждаше, че той просто е хванал рак или е завъртял лодката в кръг, а после, успокоена, че не е на път да се удави, лягаше обратно на пиреновото си ложе и отново покриваше очите си с ръка.
— Ако не бях му сложил тази спасителна жилетка, щяхте да търчите напред-назад по брега като обезумяла кокошка.
— Не, нямаше да търча. Щях да съм в лодката с него.
— За да се удавите и двамата?
Пиренът я боцкаше през ризата, някакъв безименен бръмбар се разхождаше по ръката й. Тя седна, изтръска буболечката и вдигна лицето си към слънчевата светлина.
— Трудно е да се повярва, нали? Само преди два дни двамата с Джоди бяхме в капана на виелицата. А сега, ето ни тук.
Повърхността на езерото беше спокойна, чиста и синя като през лятото, от отразеното в нея небе. Зад отвъдния бряг, обрасъл с тръстики, започваха обрасли с пирен възвишения, увенчани от една оголена скала, подобна на фар, кацнал най-отгоре на планината. Тя виждаше в далечината стада пасящи овце и чуваше тяхното жално блеене в спокойната утрин. Лодката, в която Джоди така решително и мъжествено гребеше, бавно се плъзгаше по повърхността на водата. Косата му стърчеше, а лицето му цялото бе порозовяло.
— Това е прекрасно място — каза тя. — Нямах и представа, че е толкова красиво.
— Това е най-хубавото време на годината. Сега и за още месец-два, когато буковете се разлистят и нарцисите разцъфтят. После изведнъж настъпва лятото. А след това, през октомври, отново става красиво, дърветата пламтят, небето е тъмносиньо, а пиренът целият се обагря в пурпурно.
— Няма ли да ви липсва ужасно?
— Разбира се, че ще ми липсва, но нищо не може да се направи.
— И ще го продадете?
— Да. — Той пусна фаса от цигарата и го стъпка с тока на обувката си.
— Имате ли купувач?
— Да. Дънкан Фрейзър. Моят съсед. Той живее отвъд долчинката, но не можете да видите къщата му, защото е скрита от тази горичка борове. Иска земята, за да я добави към своята. Просто ще махне преградната мрежа и толкова.
— А къщата ви?
— Тя ще се продаде отделно. Трябва да говоря с адвокатите за това. Казах, че ще отида в Рилкърк този следобед, за да се срещна с тях и да видим какво можем да измислим.
— Няма ли да запазите нищо от Киърни?
— Едно си баба знае, едно си бае!
— Но мъжете обикновено са сантиментални по отношение на традициите и земята.
— Може би и аз съм такъв.
— Но нямате нищо против да живеете в Лондон?
— О, Господи, не! Та аз го обичам.
— Какво работите?
— Работя във фирма „Бенкфуут и Балкарис“. Вероятно не знаете с какво се занимава тя, но това е една от най-големите инженерингови консултантски компании в страната.
— А къде живеете?
— В апартамент, точно до Фултъм Роуд.
Не е много далеч от нас. — Тя се усмихна, като си помисли, колко близо са живели, без изобщо да се срещнат. — Забавно, нали? Лондон е толкова голям, но трябва да дойдеш в Шотландия, за да срещнеш съседа си. Хубав ли е апартаментът ви?
— Аз го харесам.
Тя се опита да си го представи, но нищо не излезе: не можеше да види Оливър извън Киърни.
— Голям ли е или малък?
— Доста голям. С големи стаи. На долния етаж на една стара къща.
— Имате ли градина?
— Да. Сериозно опустошена от котката на съседа ми. И голяма дневна и кухня, в която се храня, и две спални, и баня. Всички съвременни удобства, като изключим, че колата ми гние отпред до тротоара и в дъжд и в пек. Е, какво друго още искате да знаете?
— Нищо.
— Цветът на завесите? Слонова кост. — Той сложи ръка като фуния на устата си и извика към водата. — Хей, Джоди!
Джоди спря и се огледа, вдигна високо греблата и от тях закапа вода.
— Мисля, че ти стига толкова. Идвай насам.
— Добре.
— Давай. Греби с лявото гребло. Не с това, с лявото, глупчо! Точно така.
Той се изправи на крака, слезе надолу, към края на дървения кей и застана да чака там, докато лодката бавно и с шумни плясъци се приближаваше. Като дойде достатъчно близо, приклекна, хвана я и я изтегли. Грейнал в сияйна усмивка, Джоди издърпа тежките гребла, а Оливър ги взе от него и започна да привързва лодката, докато момчето излизаше от нея. Тръгна по кея към сестра си и тя видя, че гуменките му са прогизнали от вода, а джинсите му са мокри до коленете. Беше безкрайно доволен от себе си.
— Много добре се справи — каза му Керълайн.
— Щях да се справя и по-добре, ако греблата не бяха толкова големи. — Той се заборичка с копчетата на спасителната жилетка, но после се отказа и направо я изхлузи през главата си. — Знаеш ли, Керълайн, какво си мислех? Няма ли да е прекрасно, ако останем тук завинаги? Тук има всичко, което някой би могъл да иска.
През цялата сутрин тази мисъл се мяркаше и в главата на Керълайн. И всеки път, когато я споходеше, веднага си казваше: „Не бъди такава глупачка!“ Сега каза на Джоди да не бъде глупчо и той се удиви от раздразнения й тон.
Оливър пристегна въжето на лодката за дървения пилон, нарами тежките весла и ги понесе към разнебитения хангар, за да ги остави там. Джоди вдигна спасителната жилетка и тръгна след него, за да остави и нея там. След малко двамата затвориха паянтовата врата и се върнаха при Керълайн по пружиниращия торф, а зад гърба им се виждаха слънцето и ослепителният блясък на водата.
Стигнаха до нея.
— Ставайте! — каза Оливър и й протегна ръка, за да я изтегли на крака. Лиса също се изправи на крака и застана до тях, размахвайки опашка, явно очакваше някаква приятна екскурзия.
— Това беше замислено като изследователска разходка —продължи Оливър. — А всичко, което направихме, беше да си седим на слънце и да наблюдаваме как Джоди сам самичък се бъхти с веслата.
— Къде отиваме сега? — попита Джоди.
— Има едно нещо, което искам да ви покажа. Ей тук е, съвсем наблизо.
Те го последваха в индианска нишка, следвайки овчите следи, които опасваха бреговете на езерото. Изкачиха се по едно възвишение, при което езерото правеше остър завой, и се озоваха пред малка, изоставена виличка в самия му край.
— Това ли искахте да ни покажете?
—Да.
— Но това е развалина.
— Знам. Не е обитавана от много години. Двамата с Чарлз обичахме да си играем тук. Веднъж дори ни позволиха да спим в нея.
— Кой е живял тук?
— Не знам. Овчар. Или някой дребен арендатор. Тези разрушени стени са от стар овчарник, а в градината има самодивско дърво. В миналото селяните са садили самодивски дървета до вратите си, защото вярвали, че ще им донесат късмет.
— Не знам как изглеждат самодивските дървета.
— В Англия ги наричат планински ясен или офика. Имат перести листа и ярко червени, гроздовидни дребни плодчета, приличат малко на тези на зелениката.
Докато се приближаваха към къщата, Керълайн видя, че не е чак такава развалина, както й се бе сторило в началото. Беше построена от камък и изглеждаше солидна, и макар че ръждясалият железен покрив бе стигнал до непоправимо състояние, а вратите висяха на пантите, ясно се виждаше, че някога това е било съвсем прилично жилище, сгушено в пазвите на хълма, с все още видими следи от градина между каменните зидове. Те тръгнаха по останките от пътеката и влязоха през вратата, като Оливър благоразумно си наведе главата под ниския горен праг. Озоваха се в една голяма стая, с ръждясала желязна печка и счупено кресло в единия край. По пода се въргаляха парчета от лястовиче гнездо, напуканите дъски бяха изцапани от птичи изпражнения, а тук-там зееха дупки. В косо падащите слънчеви лъчи танцуваха прашинки.
Едно дървено стълбище в ъгъла отвеждаше до горния етаж.
— Привлекателно, уединено двуетажно жилище — каза Оливър. — Кой иска да се качи горе?
Джоди намръщи носле.
— Аз не искам. — Той тайно се страхуваше от паяци. — Ще се върна в градината. Искам да видя самодивското дърво. Хайде, ела, Лиса, ти идваш с мен.
Ето така Оливър и Керълайн бяха оставени да изкачат сами прогнилата стълба, на която липсваха повечето стъпала. Озоваха се в таванско помещение, окъпано от слънчева светлина, която се изливаше през дупките на зеещия покрив. Дъските на пода бяха прогнили и изпочупени, но мертеците под тях стояха непоклатими и здрави. Имаше точно толкова място, колкото Оливър да застане прав в самия център на стаята, като от върха на главата му до гредата на билото имаше само около сантиметър.
Керълайн подаде предпазливо главата си през една от дупките на покрива и видя Джоди в градината отдолу, скачащ като маймунка по клоните на самодивското дърво. Видя и извиващия се силует на езерцето, първата зеленина по ливадите, пасящите стада овце, досущ като бели и кафяви играчки, и лентата на главния път в далечината. Вмъкна главата си вътре и се обърна към Оливър. На брадичката му имаше паяжина.
— К‘во ши кажете, м‘дам? — каза той на кокни. — Малко боя и няма да познаете това място, а?
— Нима мислите да правите нещо подобно тук? Сериозно?
— Не знам. Изведнъж ми се стои, че вероятно е възможно. Ако продам къщата Киърни, тогава ще мога да си позволя за похарча малко пари за това местенце.
— Но тук няма течаща вода.
— Мога да го уредя.
— Нито канализация.
— Септична яма.
— Нито електричество.
— Лампи. Свещи. Много по-уютно.
— А на какво ще готвите?
— На газ.
— И кога ще я използвате?
— В уикендите. През ваканциите. Бих могъл да отгледам децата си тук.
— Не знаех, че имате деца.
— Все още нямам. Поне доколкото знам. Но когато се оженя, ще си имам в резерв една хубава малка къщица. Това ще означава също и че все пак ще запазя малка частица от Киърни. Което ще успокои вашето сантиментално сърце.
— Значи все пак не ви е все едно.
— Керълайн, животът е прекалено кратък, за да гледаме назад през рамо. Така просто ще загубиш пътя и ще се спънеш, и най-вероятно ще паднеш по лице. Предпочитам да гледам напред.
— Но тази къща…
— Беше просто идея. Мислех, че ще ви е забавно да я видите. Хайде, елата сега, трябва да се връщаме обратно или госпожа Купър ще реши, че сме се удавили.

Той слезе пръв по стълбата, внимателно опипвайки всяко оцеляло стъпало, преди да постави цялата си тежест на него. Като стигна долу, изчака Керълайн, държейки стълбата стабилно с двете си ръце, за да не се клати. Но на половината път тя заседна и не можеше да пристъпи ни напред, ни назад. Започна да се смее, той я посъветва да скочи, тя отговори, че не може да скочи, Оливър заяви, че всеки глупак би могъл да скочи, на което Керълайн се разсмя още по-силно — толкова силно, че не можеше да направи нищо конструктивно. Накрая, както можеше и да се очаква, се хлъзна, чу се страховит трясък на счупено прогнило дърво, тя полетя надолу и слизането й щеше да завърши безславно, ако в последния момент Оливър не я бе хванал в обятията си.
В светлата й коса имаше стръкче пирен, пуловерът й пазеше топлината на слънцето, а дългият сън от предната нощ бе изтрил тъмните кръгове под очите й. Кожата й беше мека и бледорозова, лицето й се вдигна към неговото, устата й бе разтворена от смеха. Без да мисли, без да се колебае, той се наведе и я целуна. Изведнъж стана много тихо. За миг тя остана неподвижна, после сложи длани на гърдите му и леко го отблъсна назад. Смехът изчезна от лицето й, а в очите й се появи изражение, което той не бе виждал досега.
— Просто денят бе такъв.
— Какво трябва да означава това?
— Част от прекрасния ден. Слънцето. Пролетта.
— Нима това има някакво значение?
— Не знам.
Тя се отдръпна от него, измъкна се от прегръдката му, обърна се и тръгна към вратата. Застана там, облегната с рамо на страничната греда, на фона на светлината се виждаха само очертанията на силуета й, а заплетената й коса образуваше ореол около чистата форма на главата й.
— Къщата е чудесна. Мисля, че трябва да я запазите.
Джоди беше зарязал самодивското дърво, за да се върне
при водата. Стоеше там и мяташе камъчета по повърхността, опитвайки са да направи „жабки“, и докарваше Лиса до лудост, защото тя не знаеше дали да скочи и да ги донесе обратно, или да остане там, където е. Керълайн вдигна едно плоско камъче, метна го и то подскочи три пъти, преди да изчезне от поглед.
Джоди се ядоса.
— Искам да ми го покажеш. Хайде, покажи ми как го правиш.
Но Керълайн се извърна от него. Не можеше да му отговори и не искаше той да види лицето й. Защото изведнъж бе разбрала защо е разлюбила спомена за Дринан Колфийлд. И нещо, което бе доста по-плашещо, разбра защо не е казала на Оливър, че ще се омъжи за Хю.

При идването си в Киърни Лиз завари къщата тиха и очевидно изоставена. Тя спря колата си пред вратата, загаси двигателя и зачака някой да излезе и да я посрещне. Не се появи никой. Но вратата бе отворена, затова тя излезе от колата и влезе вътре, после застана в средата на салона и извика Оливър по име. Не дойде никакъв отговор, но откъм кухнята долитаха звуци, и тъй като познаваше идеално къщата, Лиз мина по коридора, влезе през летящата двукрила врата и изненада госпожа Купър, която току-що бе влязла след простирането на прането.
Тя се сепна артистично и постави ръка на сърцето си.
— Лиз! — Госпожа Купър познаваше Лиз от дете и не би и помислила да я нарича мис Фрейзър.
— Извинявай. Не исках да те уплаша. Помислиха, че къщата е изоставена.
— Оливър е навън. Взе… другите със себе си — Имаше само едно съвсем леко поколебаване, но Лиз веднага го схвана.
— Имаш предвид, неочакваните посетители? Само за тях слушам.
— О, те са просто две деца. Оливър ги заведе на езерото, мъничкото момченце искаше да види лодка. — Тя погледна към кухненския часовник. — Но ще се върнат всеки момент, ще обядват рано, защото Оливър трябва да отиде в Рилкърк този следобед, за да проведе още един мъничък разговор с адвоката. Ще почакаш ли?
— Няма да оставам за обяд, но ще почакам малко, и ако не дойдат, ще си вървя у дома. Просто дойдох да видя как я кара Оливър.
— Той наистина е добре — каза й госпожа Купър. — Някак си, всичко това, което се случи де, беше за добро, отвлече мислите му от загубата.
— Всичко това? — меко попита Лиз.
— Ами, тези младите се появиха ей така, с тяхната счупена кола и без да имат къде да отидат.
— Те са дошли с кола?
— Да, пътували са от Лондон, май. Колата беше в ужасно състояние, право в канавката, и на всичкото отгоре, здравата замръзнала след една нощ на открито. Но Купър я откара в сервиза и рано тази сутрин се обадиха, та той отиде да я вземе и я докара обратно. Сега е под навеса зад къщата, съвсем готова за момента, в който ще поискат да заминат.
— Кога заминават? — Лиз се стараеше гласът да звучи небрежно и безразлично.
— Откъде да знам? Нищо не ми се казва на мен. Имаше някакъв разговор за техния брат, който бил в Стреткори, но сега го нямало там, и аз мисля, че се надяват да го дочакат да се върне — каза тя. — Но ако изчакаш Оливър, той ще ти съобщи всички новини. Те са ей там, на езерото. Ако искаш, можеш да тръгнеш и да ги пресрещнеш по пътя.
— Може би ще го направя — каза Лиз.
Но не го направи. Излезе отвън и се настани на каменната пейка пред прозореца на библиотеката, сложи си тъмните очила, запали цигара и се протегна под слънцето.
Беше много тихо, затова чу гласовете им в тихия утринен въздух, преди още да се появят. Градинската пътека се извиваше около един периметър с жив плет и когато излязоха иззад него и се появиха в полезрението й, изглеждаха потънали в разговор. Те не забелязаха Лиз, която седеше на пейката и ги чакаше там. Малкото момченце водеше групата, а на крачка-две зад него Оливър, в древното си пардесю от туид, с червена памучна кърпа, вързана на врата, влачеше за ръката момичето, което явно бе изморено от разходката и изоставаше.
Той говореше нещо. Лиз слушаше дълбоките тонове в гласа му, но не можеше да долови нито дума. После момичето се поспря и се приведе, като че ли да извади камъче от обувката си. Над лицето й падна дълга завеса от светла коса и Оливър също спря търпеливо, за да я изчака. Тъмната му глава се наведе, а ръката му все още държеше нейната. Лиз видя това и изведнъж се уплаши. Почувства се изолирана, така, сякаш те тримата бяха в някакъв заговор срещу нея. Камъчето най-сетне бе махнато. Оливър се обърна, за да възобнови изкачването, после видя тъмносиния й Триумф, паркиран пред къщата. След това видя и Лиз. Тя хвърли цигарата си и я стъпка под тока на обувката си, после стана и отиде да ги пресрещне, но Оливър пусна ръката на момичето и тръгна към нея, взимайки стръмния тревист склон почти на бегом. Срещна я на върха.
— Лиз.
— Здрасти, Оливър.
Той си помисли, че тя изглежда по-добре от всякога в тесните си бежови панталони и кожения си жакет. Взе ръката й и я целуна.
— Да не си дошла да ме накастриш за миналата вечер? — попита я той.
— Не — прямо каза Лиз, а очите й се стрелнаха над рамото му, зад което Керълайн и Джоди бавно приближаваха по тревата. — Казах ти, че съм заинтригувана от внезапно нападналата те епидемия от гости. Дойдох да се запозная с тях.
— Ходихме на езерото. — Той се обърна към другите. — Керълайн, това е Лиз Фрейзър, тя и баща й са най-близките ми съседи, тя е постоянен гост на Киърни още от времето, в което ходеше права под масата. Показах ви тяхната къща тази сутрин, през дърветата. Лиз, това е Керълайн Клайбърн, а това е Джоди.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Керълайн.
Те си стиснаха ръцете. Лиз свали очилата си и Керълайн изпита смътно притеснение от изражението в очите й.
— Здравейте — каза Лиз. — Здравей, Джоди — добави тя.
— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отговори той.
— Отдавна ли си тук? — попита я Оливър.
Тя се обърна към него, загърбвайки леко другите двама.
— Може би десетина минути. Не повече.
— Ще останеш ли за обяд?
— Госпожа Купър много мило ме покани, но у дома ме очакват.
— Тогава влез за едно питие.
— Не, трябва да се връщам. Отбих се само да кажа здрасти. — Тя се усмихна на Керълайн. — Госпожа Купър ми разказа за вас. Каза, че имате брат, отседнал в Стреткори.
— Той е тук отскоро.
— Може би съм го срещала. Как се казва?
Без да знае защо, Керълайн се поколеба, а Джоди, долавяйки колебанието й, отговори на въпроса вместо нея.
— Клайбърн, като нас — каза той на Лиз. — Ангъс Клайбърн.
След като обядваха, Оливър, проклинайки обстоятелствата,
които го заставяха в такъв прекрасен следобед да се преоблича в приличен костюм, риза и вратовръзка, да се качи в колата, да шофира, да отиде до града и да прекара остатъка от деня в карцера на задушния адвокатски офис, ще не ще, тръгна, за да стигне навреме.
Керълайн и Джоди го изпратиха и му помахаха е ръка от алеята. След като колата изчезна от погледа им, те продължиха да стоят там, вслушвайки се в звука на двигателя: чуха как затихна при главния път, после набра обороти и заръмжа нагоре по хълма.
Сега, когато Оливър беше тръгнал, те се почувстваха леко объркани и не можеха да измислят какво да правят. След като изми и избърса съдовете, госпожа Купър си отиде у дома, за да нагледа собствената си къща и да простре един огромен куп пране, за да хване дневната топлина. Джоди тъжно подритваше камъчетата на чакълената настилка. Керълайн го наблюдаваше със съчувствие, разбирайки какво му е на душата.
— Какво искаш да правиш?
— Не знам.
— Искаш ли да отидем отново при езерото?
— Не знам. — Той беше като всяко малко момче, лишено изведнъж от най-добрия си приятел.
— Можем да наредим друг пъзел.
— Не ми се стои вътре.
— Можем да го изнесем навън и да го подреждаме на слънце.
— Не ми се нарежда пъзел.
Обезоръжена, Керълайн отиде и седна на пейката, на която бяха заварили Лиз Фрейзър да ги чака сутринта. Тя установи, че инстинктивно избягва спомена за срещата, и затова си наложи да се върне назад, да я премисли и да се опита да разбере защо беше намерила изражението на другото момиче за толкова обезпокоително.
Това, в крайна сметка, беше съвсем естествено. Тя очевидно е много стара приятелка, близка съседка и явно познаваше Оливър откак се помнеше. Баща й щеше да купи Киърни. Какво би могло да е по-нормално от това да намине за един приятелски разговор и да се запознае с гостите на Оливър?
И все пак, тука имаше нещо. Силна антипатия, която Керълайн бе почувствала в мига, в който Лиз свали тъмните си очила и я погледна право в очите. Ревност вероятно? Но тя със сигурност нямаше от какво да ревнува — беше сто пъти по-привлекателна от Керълайн и Оливър очевидно бе много привързан към нея. Или пък имаше силно чувства за собственост, като на сестра може би? Но това все още не обясняваше факта, че докато стоеше там и говореше с нея, Керълайн имаше усещането, че сякаш свалят дрехите й една подир една.
Джоди клечеше и трупаше камъчета от чакъла на малки купчинки. Ръцете му посивяха от праха. Вдигна поглед към нея.
— Някой идва — каза той.
Те се заслушаха. Беше прав. Една кола се бе появила в дъното на алеята и сега приближаваше към къщата.
— Може би Оливър е забравил нещо?
Но не беше Оливър, а същият тъмносин Триумф, който бе седял отпред същата сутрин. Гюрукът му бе спуснат, а зад волана седеше Лиз Фрейзър — с тъмните си очила, с блестящата си коса и с копринен шал на врата. Джоди и Керълайн инстинктивно се изправиха, а колата застърга и спря на по-малко от два метра от тях, вдигайки облак прах изпод задните си колела.
— Здравейте отново! — каза Лиз и изключи двигателя.
Джоди не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Керълайн
каза „Здравейте“ и Лиз отвори вратата, излезе и я затръшна зад себе си. Свали очилата си и Керълайн видя, че въпреки усмивката на устата й, очите й не се усмихват.
— Оливър тръгна ли?
— Да, преди десет минути.
Лиз се усмихна на Джоди и се пресегна към задната част на колата си.
— Донесох ти подарък. Помислих, че може би ти е доскучало — каза тя и извади комплект за мини голф. — Ето там, на онзи равен участък на моравата, някога имаше игрище за мини голф. Сигурна съм, че ако потърсиш, че намериш дупката и някои от маркерите. Обичаш ли да играеш голф?
Лицето на Джоди светна. Той обожаваше подаръците.
— О, благодаря ви. Не знам. Никога не съм играл.
— Забавно е. Много е интересно, но изисква съобразителност и ловкост. Защо не отидеш да се пробваш колко те бива?
— Благодаря — каза той отново и хукна. На половината път по насипа се обърна. — Като се науча, ще дойдете ли да изиграете една игра с мен?
— Разбира се, че ще дойда. Ще определим малък залог и ще видим кой ще спечели наградата.
Той продължи, тичайки към подножието на склона, към равната част на морава. Лиз се обърна към Керълайн и усмивката й изчезна.
— Всъщност дойдох да си поговоря малко с вас. Да седнем? Така ще ни е по-удобно.
Те седнаха. Керълайн беше на тръни, а Лиз съвсем спокойно извади цигара и я запали с малка златна запалка.
— Имах телефонен разговор с майка ми — каза тя.
Керълайн не знаеше как да реагира на това непонятно откровение.
Лиз продължи.
— Вие не знаете коя съм аз, нали? Имам предвид, освен че съм Лиз Фрейзър, която живее в Роузи Хил?
Керълайн поклати глава.
— Но познавате Илейн и Паркър Халдейн.
Керълайн кимна.
— Е, скъпа, не гледайте толкова озадачено. Илейн е моя майка.
Като погледна назад, Керълайн не можа да проумее как
е могла да не се досети веднага. Елизабет. Лиз. Шотландия. Спомни си, че на последната вечеря в Лондон Илейн бе говорила за Елизабет. Ами, нали знаеш, преди десет години, когато аз и Дънкан все още бяхме заедно, купихме онзи имот в Шотландия. Дънкан, бащата на Лиз, който щеше да купи Киърни от Оливър. И първото нещо, което Елизабет направи, бе да се сприятели с двете момчета, които живееха в съседното имение… по-големият брат… загинал в автомобилна катастрофа.
Тя си спомни и как Джоди й каза, че Чарлз е загинал, и как споменът беше докоснал подсъзнанието й, и все пак, бе забравила за него, преди да го осъзнае.
Парченцата бяха разпилени, като тези от недовършената мозайка на Джоди, но си бяха стояли там, точно под носа й, само дето тя бе прекалено несъобразителна или може би прекалено потънала в собствените си проблеми, за да ги подреди.
— Винаги съм чувала за вас като за Елизабет — каза тя.
— Майка ми и Паркър ме наричат така, но тук винаги съм била Лиз.
— Изобщо не се досетих. Просто не съобразих.
— Е, това е то. Какво съвпадение, какъв малък свят и прочие, и прочие. И, както казах, моята майка ми телефонира сутринта.
Очите й многозначително се присвиха.
— И какво ви каза тя? — попита Керълайн.
— Ами, всичко, предполагам. За вашето и на… Джоди, нали?… изчезване. Даяна е полудяла от тревога, защото знае, че сте просто в Шотландия и нищо повече. За голямата сватба следващия вторник. Вие ще се омъжите за Хю Рашли.
— Да — каза Керълайн с равен тон, защото не виждаше какво друго да каже.
— Изглежда сте забъркали някаква каша?
— Да — каза Керълайн. — Така изглежда.
— Майка ми каза, че сте дошли в Шотландия да търсите Ангъс. Не мислите ли, че сте тръгнали да гоните вятъра?
— Когато тръгвахме, не ми изглеждаше така. Джоди искаше да види отново Ангъс. Даяна и Шон възнамеряват да го вземат със себе си в Канада, а Джоди не иска да заминава. И Хю не иска той да живее с нас, така че остана само Ангъс.
— Мислех, че Ангъс е хипи?
Всичките инстинкти на Керълайн й говореха да скочи в защита на брат си, но всъщност й беше трудно да измисли какво да каже. Затова просто вдигна рамене.
— Той е наш брат.
— И живее в Стреткори?
— Работи там. В хотела.
— Но не и в момента?
— Не, но ще се върне утре.
— И вие с Джоди ще го чакате тук, докато се върне?
—Аз… не знам.
— Говорите някак неуверено. Може би аз мога да ви помогна, да вземете решение. Оливър преживява труден период. Не знам дали го осъзнавате. Той беше много привързан към Чарлз, те двамата бяха сам-сами в целия свят. А сега Чарлз е мъртъв и Киърни трябва да се продаде. За Оливър това е краят на цяла епоха. Не мислите ли, че при тези обстоятелства може би би било… по-разумно двамата с брат ви да се върнете в Лондон? За доброто на Оливър. И на Даяна. И на Хю.
Но Керълайн не можеше да бъде подведена толкова лесно.
— Защо искате да се махнем оттук?
Лиз остана невъзмутима.
— Може би защото създавате проблеми на Оливър.
— Заради вас?
Лиз се усмихна.
— О, скъпа, ние се познаваме толкова отдавна и сме много близки. По-близки, отколкото можете да си представите. Това е и една от причините баща ми да купи Киърни.
— Ще се омъжите за него, така ли?
— Разбира се.
— Той изобщо не го спомена.
— Защо да го прави? Вие казахте ли му, че ще се жените? Или това е тайна? Забелязах, че не носите годежен пръстен.
— Аз… оставих го в Лондон. Голям ми е и се боя да не го загубя.
— Но той не знае, нали?
—Не.
— Интересно, че не сте му казали. В крайна сметка, според майка ми, сватбата ще бъде голямо събитие. Предполагам, че такъв преуспял брокер като Хю Рашли я смята за важна част от добрия си имидж. Вие все още възнамерявате да се омъжите за него, нали? Но по някаква причина не искате Оливър да го знае?
После, след като Керълайн не отговори на нито един от тези въпроси, тя започна да се смее.
— Скъпо мое дете, сигурна съм, че сте се влюбила в него. Е, изобщо не ви виня. Много ми е мъчно за вас. Но аз съм на ваша страна, затова ще ви предложа малка сделка. Вие и Джоди се връщате в Лондон, а аз няма да продумам и дума пред Оливър за сватбата ви. Той няма да научи нищо, преди да види вестниците в сряда сутринта, които несъмнено ще публикуват цялото събитие, със снимка на двама ви, на църковната врата, сякаш току-що сте слезли от върха на върха на сватбената торта. Става ли? Без обяснения, без извинения. Чисто и просто. Обратно при вашия Хю, който очевидно ви обожава. Оставяте хипито Ангъс на самотек. Е, не е ли най-разумно?
— Но Джоди… — каза безпомощно Керълайн.
— Той е още дете. Съвсем малко момче. Ще привикне. Ще отиде в Канада и ще я обикне, за нула време ще стане капитан на хокейния отбор. Никой не може да се грижи по-добре за него от Даяна, сигурно можете да го разберете? Някой като Ангъс би могъл да има само лошо влияние върху него. О, Керълайн, слезте от облаците и се изправете пред фактите. Зарежете всичко и се връщайте в Лондон.
От моравата долетя тържествуващ вик, явно Джоди бе вкарал голф топката в дупката. Той се появи над насипа и затича, размахвайки новата си щека.
— Хванах му цаката. Трябва да удряш доста бавно и не прекалено силно и… — Той спря. Лиз бе станала и си нахлузваше ръкавиците. — Няма ли да поиграете с мен?
— Друг път — каза тя.
— Но вие обещахте.
— Друг път. — Тя влезе в колата и намести дългите си крака. — Сега сестра ти иска да ти каже нещо.

Оливър караше към вкъщи пред синкавия здрач на прекрасния следобед, а настроението му беше съвсем различно от предишния ден. Сега се чувстваше отпуснат, отпочинал и по някаква причина, странно доволен. Не бе изтощен от дългия юридически разговор, усещаше мисълта си бистра и изпитваше облекчение от това, че най-сетне бе предприел финалната стъпка по продажбата на Киърни. Успя да обсъди с адвоката и въпроса за запазването на езерната вила, за реновирането и превръщането й в малък ваканционен дом. Той нямаше никакви възражения — Оливър трябваше само да се разбере с Дънкан Фрейзър за достъп до къщичката през земята, която скоро щеше да стане негова.
Оливър не допускаше, че Дънкан ще има някакви възражения за това. Представяше си как ще ремонтира и преобрази къщата и това го изпълваше със задоволство. Щеше да доведе градината до самия бряг на езерото, да отвори старото огнище, да построи наново комина, да сложи капандури на тавана. Докато си правеше тези планове, той започна да си подсвирква. Беше му приятно от усещането на твърдия кожен волан, легнал стабилно в ръцете му, колата взимаше завоите на познатия път леко, плавно, като кон, обучен за бягане с препятствия. Сякаш също като Оливър и тя знаеше, че се прибира у дома.
Зави през портата и двигателят заръмжа по алеята под дърветата, заобиколи туфата рододендрони и той наду клаксона, за да извести Джоди и Керълайн, че се връща. Паркира пред фасадната врата и влезе през нея, сваляйки в движение палтото си, в очакване да чуе стъпките на Джоди.
Но къщата бе тиха. Метна палтото си на един стол и извика:
— Джоди! — Не последва отговор. — Керълайн!
Отново нищо. Отиде в кухнята, но я завари тъмна и празна. Госпожа Купър все още не бе дошла, за да започне приготвянето на вечерята. Озадачен, той остави летящата врата да се захлопне зад гърба му и отиде в библиотеката. Там също беше тъмно, а огънят в камината гаснеше. Включи осветлението и отиде да сложи няколко сухи цепеници. В този миг видя един плик на бюрото — бял хартиен правоъгълник, подпрян на телефона. Един от най-хубавите пликове, изваден от горното чекмедже на бюрото му. Отгоре бе написано неговото име.
Той го отвори и за своя огромна изненада видя, че ръцете му треперят. Разгъна единствения лист и зачете писмото на Керълайн.
Скъпи Оливър,
След като вие тръгнахте, двамата с Джоди обсъдихме нещата и решихме, че ще бъде най-добре да се върнем в Лондон. Няма никакъв смисъл да чакаме Ангъс, не знаем кога ще се върне, а и не е честно спрямо Даяна да стоим по-дълго, след като тя дори не знае къде точно се намираме.
Моля ви, не се тревожете за нас. Колата работи прекрасно и в сервиза любезно са я заредили с бензин. Не мисля, че ще има още виелици и съм сигурна, че ще се приберем благополучно.
Няма думи, с които да изразя благодарността ни към вас и към госпожа Купър за всичко, което направихте за нас. Бяхме много щастливи в Киърни. Никога няма да го забравим.
С любов от нас двамата Керълайн.
На следващата сутрин, залъгвайки се, че иска да уреди един—два проблема с Дънкан Фрейзър, Оливър подкара към Роузи Хил. Денят отново бе прекрасен, но малко по-студен от вчерашния. През нощта беше паднала лека слана и слънцето грееше толкова топло, за да я разтопи, но все пак, покрай алеята до Роузи Хил се показваха напъпилите главички на първите ранни нарциси, а когато влезе в къщата, усети мириса, идващ от огромната купа със зюмбюли, поставена в средата на масата в салона.
Той познаваше къщата също така, както Лиз познаваше Киърни, и тръгна да потърси обитателите й. Намери Лиз в кабинета на баща й — седеше върху бюрото му и водеше телефонен разговор. С месаря, както можеше да се заключи от чутото. При отварянето на вратата тя погледна към нея, видя го и вдигна вежди в мълчаливо послание, за да му каже да изчака. Той влезе в стаята и отиде към камината, като се чудеше дали да си запали цигара, наслаждавайки се на топлината на пламъците, сгряваща краката му.
Тя свърши разговора и окачи слушалката, но остана до телефона, поклащайки леко единия си дълъг крак. Носеше плисирана пола, впит пуловер и копринен шал на врата. Кожата на ръцете и лицето й все още блестеше от слънцето на Антигуа, а тъмните й очи се взираха в него през стаята.
— Търсиш ли някого? — каза тя накрая.
— Баща ти.
— Навън е. Отиде до Рилкърк. Ще се върне за обяд.
Тя взе сребърната си табакера и му я подаде. Оливър поклати глава, затова тя си взе една цигара и я запали от тежката настолна запалка. Оглеждаше го замислено през облака сив дим.
— Изглеждаш малко разсеян, Оливър — отбеляза тя. — Случило ли се е нещо?
Цялата сутрин той се опитваше да се убеди, че не се е случило нищо особено, но сега изведнъж каза направо:
— Керълайн и Джоди са заминали.
— Заминали? — Гласът й прозвуча леко изненадано. — Къде са заминали?
— За Лондон. Когато снощи се върнах, намерих писмо от Керълайн.
— Но това вероятно е хубаво.
— В крайна сметка, те така и не успяха да открият брат си.
— От всичко, което схванах, това едва ли би имало някакво значение.
— Но за тях имаше значение. За Джоди имаше значение.
— На твое място не бих се тревожила прекалено много за тях, ако си убеден, че са в състояние да се доберат благополучно до Лондон. Имаш си достатъчно грижи на главата и без да се правиш на бавачка на двойка бездомни кутрета, които виждаш за първи път. — Тя смени темата, сякаш беше твърде маловажна. — За какво искаш да се срещнеш с баща ми?
Той с мъка си припомни.
Път за достъп. Искам да запазя езерната вила, ако може, но ще ми е нужен достъп през долчинката.
— Да запазиш езерната вила? Но тя е развалина.
— Всъщност е достатъчно здрава. Просто се нуждае от малко постягане и от нов покрив.
— Но за какво искаш езерната вила?
— Просто искам да я запазя. За ваканционна къща, може би. Не знам. Просто искам да я запазя.
— Аз ли ти пъхнах тази идея в главата?
— Може би.
Тя се плъзна от бюрото, прекоси стаята и застана до него.
— Оливър, имам по-добра идея.
— И каква е тя?
— Остави баща ми да купи и къщата Киърни.
Оливър се разсмя.
— Но той изобщо не я иска.
— Не, но аз я искам. Аз искам да я имам за… как го каза? Ваканции. Уикенди.
— И какво ще правиш с нея?
Тя метна фаса си в огъня.
— Бих водила тук съпруга и децата си.
— Дали ще им хареса това?
— Не знам. Ти ще ми кажеш.
Очите й бяха ясни, честни, немигащи. Той се изуми от това, което тя каза, и все пак, бе поласкан. И слисан. Малката Лиз, дългокраката, непохватна Лиз, пораснала, улегнала, дяволски невъзмутима, молеше Оливър за…
— Прости ми, ако съм се объркал, но не съм ли аз този, от когото се очаква да излязат подобни идеи?
— Да, предполагам, че би трябвало да е така. Но аз те познавам твърде отдавна, за да разигравам престорена свенливост и да увъртам. И имам чувството, че тази наша нова среща, когато никой от нас не очакваше да се намерим, означава нещо. Част от някакъв замисъл. Имам чувството, че Чарлз е имал предвид това да се случи.
— Но този, който винаги те е обичал, беше именно Чарлз.
— Точно това имам предвид. И Чарлз е мъртъв.
— Щеше ли да се ожениш за него, ако беше жив?
Тя не каза нито дума, само обви ръце около врата му, наведе главата му и го целуна по устата. Безкрайно изненадан, той се поколеба за миг, но само за миг. Това беше Лиз, ароматна, зашеметяваща, безкрайно привлекателна. Оливър я обгърна с ръце и я привлече до себе си, стройното й тяло се притисна в неговото, и в този миг той си каза, че тя вероятно е права. Може би тази бе посоката, в която животът му трябваше да върви, и вероятно наистина това беше, което Чарлз бе искал да се случи.
Съвсем естествено, той се прибра вкъщи късно за обяд. Кухнята бе празна, масата — сервирана само за него, от печката идваше чудесна миризма на готвено. Тръгна да потърси госпожа Купър и я откри в детската стая, да събира старите играчи, които Джоди бе разхвърлял. Заприлича му на майка, лишена от децата си.
Той подаде глава през вратата.
— Закъснях, съжалявам.
Тя го погледна над кутията с кубчета, които старателно прибираше.
— О, няма значение. — Звучеше апатично. — Има само овчарски пай. Оставих го в студената фурна, можете да хапнете, когато ви се прияде.
Беше се разстроила много, когато предната нощ Оливър й каза, че Клайбърн са заминали. От изражението й сега разбра, че все още не го е преживяла.
— Те сигурно вече са доста надалеч. Ще бъдат в Лондон тази вечер, ако няма много движение по пътищата — каза й той, опитвайки се да я успокои.
— Просто не мога да понасям къщата без тях — подсмръкна тя. — Сякаш това мъничко момченце е живяло тук цял живот. Като че ли Киърни се съживи отново от неговото присъствие.
— Разбирам — съчувствено каза Оливър. — Но те така или иначе трябваше да си тръгнат до ден-два.
— И дори нямах възможност да се сбогувам с тях. — Тя издаде такъв звук, като че ли всичко бе по вина на Оливър.
— Разбирам. — Той просто не можеше да измисли друго, което да кажа.
— И дори не се видя с брат си. Толкова много говореше за брат си Ангъс, а дори и не се видяха. Това просто ме поболява.
В устата на госпожа Купър подобни думи звучаха наистина сериозно. Изведнъж Оливър се почувства не по-малко разстроен от нея.
— Аз… — каза той вяло — аз ще отида за хапна малко овчарски пай.
На вратата си спомни защо бе дошъл да я търси и добави:
— О, госпожа Купър, не си правете труд да идвате тази вечер. Канен съм на вечеря в Роузи Хил….
Тя само кимна, явно прекалено разстроена, за да каже още една дума. Оливър я остави безутешно да подрежда и слезе долу. Почувства къщата празна и очакваща, сякаш, лишена от шумното присъствие на Джоди, бе потънала в тъга, дълбока като тъгата на госпожа Купър.

Подготвена за вечерното парти, Роузи Хил грееше като вътрешността на кутия за бижута. Когато Оливър влезе в къщата, долови мириса на зюмбюли, видя купчината цепеници зад решетката на камината и веднага се почувства успокоен от топлината и уюта. Докато сваляше палтото си и го оставяше на един стол в салона, Лиз се появи откъм кухнята, носейки купа с лед в ръка. Тя спря, щом го видя, и грейна в блестяща усмивка.
— Оливър!
— Здравей.
Той взе раменете й между ръцете си и я целуна внимателно, като внимаваше да не размаже чистия контур на червилото й. Лиз имаше възхитителен аромат и вкус. Той я отдръпна леко от себе си, за да може да й се наслади по-добре. Носеше червен копринен гащеризон с висока яка, а на плътно прилепналите й, деликатни уши блестяха диаманти. Напомни му за дългоопашат папагал, райската птица с блестящи очи и лъскаво, пищно оперение.
— Подраних — каза той.
— Не си подранил. Идваш точно навреме. Другите все още не са дошли.
Той вдигна вежди.
— Другите?
— Казах ти, че това ще бъде официална вечеря.
Той я последва в гостната, където тя остави купата с леда на педантично подготвената масичка за напитки.
— Семейство Алфорд. Познаваш ли ги? Преместиха се да живеят в Рилкърк. Бизнесът му е свързан с уискито. Нямат търпение да се запознаят с теб. Е, да ти налея ли питие или по-добре ти да си сипеш? Аз правя много специално мартини.
— Къде си се научила да го правиш?
— О, случайно, при едно от пътуванията ми.
— Нали няма да изглеждам неучтив, ако предпочета уиски със сода?
— Съвсем не, просто ще изглеждаш типичен шотландец.
Тя му наля, точно така, както го обичаше — не прекалено силно, леко бълбукащо от содата, с подскачащи кубчетата лед. Донесе му го, той го взе и отново я целуна. Тя се откъсна от него неохотно, отиде до масичката за напитки и започна да приготвя мартинито.
Докато го правеше, към него се присъедини Дънкан, а после звънецът на входната врата иззвъня и Лиз отиде да посрещне другите гости.
След като тя излезе от стаята, Дънкан не можа да се стърпи.
— Лиз ми каза.
Оливър се изненада. Сутринта не беше казано нищо определено. Не бяха обсъждали нищо. Разговорът му с Лиз, макар и изпълнен с наслада, беше по-скоро като част от миналото, от спомените, отколкото от бъдещето. На Оливър му се струваше, че има цялото време на света, за да вземе решение за бъдещето.
— Какво ти каза?— внимателно попита той.
— Не кой знае колко. Просто ми подхвърли една-две идеи и толкова. Но трябва да знаеш, Оливър, че нищо не би ме направило по-щастлив от това.
— Аз… Аз се радвам.
— А за Киърни… — През полуотворената врата долетяха гласове и той внезапно спря. — Ще говорим за това по-късно.

Семейство Алфорд бяха на средна възраст, мъжът — едър и тромав, а жената — много стройна, бяло—розова, с мека, пухкава руса коса, която ставаше доста безцветна, когато започне да посивява. Представиха ги един на друг и Оливър се озова седнал до госпожа Алфорд на дивана, където любезно изслуша разказа й за нейните деца, които не искали да дойдат да живеят в Шотландия, но много я обичали. За дъщеря й, която живеела за местния пони клуб, и за сина й, който бил първа година в Кембридж.
— А вие… сега сте наш съсед, ако мога да се изразя така.
— Не. Аз живея в Лондон.
—Но…
— Брат ми, Чарлз Киърни, живееше тук, но загина в автомобилна катастрофа. Аз съм тук просто за да се опитам да уредя делата му.
— Ах, разбира се. — Госпожа Алфорд направи физиономия, подобаваща на трагедията. — Чух. Извинете. Толкова е трудно да се запомни всичко за всички, когато ги виждаш за първи път.
Вниманието му се отклони обратно към Лиз. Баща й и господин Алфорд бяха прави, потънали дълбоко в делови разговор. Тя стоеше до тях, държеше питието си и малка чинийка със солени ядки, от които господин Алфорд разсеяно си взимаше от време на време. Усети погледа на Оливър и се извърна към него. Той й намигна с окото, което госпожа Алфорд не можеше да види, и тя се усмихна.
Накрая отидоха да вечерят. Трапезарията бе меко осветена, кадифените завеси — спуснати, скриващи нощния мрак. Върху тъмното полирано дърво имаше дантелени покривчици, кристал и сребро, огромен букет алени лалета, в същия тон като дрехата на Лиз, поставени в средата на масата. Сервираха пушена сьомга, розова и възхитителна, бяло вино, телешки стек, дребно брюкселско зеле, сготвено с кестени, пудинг, който представляваше просто пяна от лимон и сметана. После — кафе и бренди аромат на хавански пури. Оливър бутна назад стола си, заситен и успокоен от усещането за комфортния, красив живот, и се присъедини към обичайния лек разговор след вечеря.
Зад него часовникът на полицата на камината удари девет. По някое време през деня той бе изтласкал мисълта за Джоди и Керълайн назад в ума си и оттогава не се бе сещал за тях Но сега, докато ударите на часовника леко отброяваха часовете, той изведнъж се пренесе от Роузи Хил в Лондон, с тях двамата. По това време те би трябвало вече да са си у дома, уморени и изтощени, опитващи се да обяснят на Даяна, опитващи се да кажат всички неща, които се бяха случили. Керълайн щеше да бъде бледа, капнала от дългото шофиране, а Джоди — все още погълнат от разочарование. Отидохме в Шотландия да намерим Ангъс. Изминахме целия онзи път до Шотландия, за да намерим Ангъс, но той не беше там. И аз не искам да ходя в Канада.
И Даяна, ядосана, гълчаща, накрая опрощаваща, претопля мляко за Джоди, носи му го в леглото и Керълайн, която се качва по стълбището, стъпало по стъпало, с лице закрито от дългата й коса, с ръце, следващи перилото.
—…Ти какво би казал, Оливър?
Всички гледаха в него.
— Съжалявам, бях се замислил и не чух.
— Говорехме за правата за лов на сьомга в Кори, и за…
Гласът на Дънкан секна. Всички замлъкнаха. Изведнъж стана много тихо и в тишината те чуха това, което острият слух на Дънкан вече бе доловил. Шум на кола, която не вървеше по пътя, а приближаваше по хълма към къщата. Беше пикап или камион, който превключи на по-ниска скорост, като пое по стръмнината, а после се видя проблясък от фарове по спуснатите завеси и се чу равното тракане на стар двигател.
Дънкан погледна към Лиз.
— Звучи така — каза той, обръщайки го на шега, — сякаш очакваш доставчика на въглища.
Лиз се намръщи.
— Предполагам, че е някой, който е загубил пътя. Госпожа Дъглас ще отвори — каза тя и се обърна отново към господин Алфорд, с намерението да продължи разговора, игнорирайки непознатия посетител, който чакаше отвън. Но вниманието на Оливър бе приковано към входната врата и той напрегнато се вслушваше в шума, наострил уши като куче. Чу позвъняването на входната врата и бавни стъпки, отиващи към нея. Чу глас, висок и развълнуван, прекъснат от меките възражения на госпожа Дъглас.
— Не може да влезеш вътре, там има официална вечеря. — А след миг долетя възклицание: — Ах, ти малък дявол!
В следващия момент вратата на гостната се отвори със замах и там, на прага, застанал на пръсти, с очи претърсващи стаята за единствения човек, когото искаше да намери, се появи Джоди Клайбърн.
Оливър се изправи на крака и салфетката му падна върху масата.
— Джоди!
— О, Оливър!
Той долетя през стаята като куршум и като пощенски гълъб, кацна право в прегръдките на Оливър.
Официалната атмосфера на вечерята излетя на мига, като въздух от пукнат балон. Бъркотията, която последва, щеше да бъде много забавна, ако не беше трагична. Защото Джоди се заливаше в сълзи и ридаеше като бебе, притискайки глава в стомаха на Оливър, с ръце вкопчени около талията му, сякаш нямаше намерение никога да го пусне. Госпожа Дъглас се суетеше на вратата и не можеше да реши дали да влезе в стаята и да извлече натрапника навън, или да не го прави. Дънкан се изправи, без никаква идея какво се случва или кое би могло да е това дете. Няколко пъти повтори: „Какво, по дяволите, е всичко това?“, но никой не можеше да му отговори. Лиз също бе станала на крака, но не казваше нищо, просто се взираше в главата на Джоди така, сякаш, ако й се дадеше и най-малка възможност, с удоволствие щеше да я размаже като някакъв гнил плод в най-близката стена. Само семейство Алфорд, спазващи до последно приличие, останаха там, където си бяха.
— Случва се нещо необичайно — каза господин Алфорд между пуфканията на пурата си. — Искахте да кажете, че той е дошъл с въглищарския камион ли?
Междувременно госпожа Алфорд се усмихваше дружелюбно, създавайки впечатление, че е свикнала непознати деца да развалят всяка официална вечеря, на която е присъствала.
От дълбините на жилетката на Оливър идваха хлипове, подсмърчания и накъсани изречения, от които той не можеше нито да чуе, нито да разбере и дума. Беше очевидно, че така повече не може да продължава, но Джоди се притискаше към него толкова плътно, че му беше невъзможно да мръдне.
— Е, хайде, ела — каза той накрая, повишавайки глас, за да може момчето да го чуе през хълцанията и риданията си. — Хайде, пусни ме, ще излезем навън и ще ми разкажеш какво става…
Думите му по някакъв начин проникнаха до Джоди, който отпусна леко хватката си и се остави да бъде изведен през вратата.
— Извинете — каза Оливър, докато излизаше. — Моля, извинете ме за момент… Това беше малко неочаквано.
Той излезе от салона с чувството, че е успял да осъществи блестящо измъкване, а и госпожа Дъглас — бог да благослови доброто й сърце, — бе затворила вратата зад тях.
— Добре ли сте? — прошепна тя.
— Да, всичко е наред.
Тя се върна в кухнята, мърморейки под носа си, а Оливър седна на един резбован дървен стол, който изобщо не бе предназначен за сядане, и придърпа Джоди плътно между коленете си.
— Спри да плачеш. Опитай се да спреш да плачеш. Ето, издухай си носа и спри да плачеш.
Почервенял, подпухнал, Джоди направи храбро усилие, но сълзите все още напираха.
— Не м-мога.
— Какво се случи?
— Керълайн е болна. Наистина е болна. Лошо й е както преди и има ужасна болка тук — Джоди сложи изцапаните си ръце върху стомаха. — И става все по-зле.
— Къде е тя?
— В хотел „Стреткори“.
— Но в писмото й пишеше, че се връщате обратно в Лондон.
— Аз не й дадох. — Сълзите отново изпълниха очите му. —Ис-исках да намеря Ангъс.
— Ангъс върна ли се?
Джоди поклати глава.
— Не. Няма никой, освен вас.
— Извика ли лекар?
— Аз… не знаех какво да правя. Дойдох да ви търся и…
— Мислиш ли, че е наистина зле?
Онемял от плач, Джоди кимна. Вратата на гостната тихо се отвори зад гърба на Оливър и отново се затвори. Той се обърна и видя, че там стои Лиз.
— Защо не се върнахте в Лондон? — каза тя на Джоди, но той видя гнева по лицето й и не отговори. — Казахте, че ще се върнете. Сестра ти каза, че ще те заведе обратно там. — Гласът й изведнъж стана писклив. — Тя каза…
Оливър се изправи и Лиз спря, сякаш изведнъж беше затворила някакъв кран. Той се обърна отново към Джоди.
— Кой те докара тук?
— Един ч-чичко. Един човек с пикап.
— Иди отвън и изчакай при него. Кажи му, че ще изляза след миг…
— Но ние трябва да побързаме.
Оливър повиши глас:
— Казах, че ще изляза след миг. — Той обърна Джоди с гръб и го побутна. — Хайде, бегом! Кажи му, че си ме намерил.
Разстроен, Джоди тръгна, пребори се с дръжката на огромната врата, после я затръшна зад гърба си. Оливър погледна към Лиз.
— Те не са се върнали в Лондон, защото Джоди е искал един последен шанс да намери своя брат — обясни той. — А сега на Керълайн й е станало зле. Това е всичко. Извинявай.
Той прекоси салона, за да си вземе палтото. Зад гърба му Лиз промълви:
— Не отивай.
Той се обърна. Лицето му бе намръщено.
— Но аз трябва да отида.
— Обади се на доктора в Стреткори, той ще се погрижи за нея.
— Лиз, аз трябва да отида.
— Толкова ли е важна за теб тя?
Оливър понечи да отрече, после откри, че не иска да го прави.
— Не знам. Вероятно да — каза той и започна да си облича палтото.
— Ами ние? Ти и аз?
Единственото, което можеше да направи, бе да повтори.
— Трябва да вървя, Лиз.
— Ако сега си тръгнеш от мен, никога повече не се връщай.
Звучеше като предизвикателство — или като блъф. Но каквото и да беше, не му се струваше особено важно. Той се опита да бъде учтив.
— Не казвай неща, за които ще съжаляваш.
— Кой казва, че ще съжалявам? — Тя сключи ръце пред гърдите си и ги притисна толкова силно, че кокалчетата под покафенялата й от слънцето кожа побеляха. Изглеждаше така, сякаш изведнъж й бе станало много студено и се опитва да се овладее. — Ако не внимаваш, ти ще си този, който ще съжалява. Тя се омъжва, Оливър.
Той вече си бе облякъл палтото.
— Така ли, Лиз? — каза той и започна да закопчава копчетата си, а хладното му поведение я изкара извън контрол.
— Не ти ли каза? Колко странно! О, да, тя ще се омъжи във вторник. В Лондон. За един много успешен млад борсов посредник на име Хю Рашли. Колко забавно, че дори не си се досетил. Но, разбира се, тя не носи годежен пръстен, нали? Каза, че бил прекалено голям и че се страхувала да не го загуби, но това ми изглежда като изсмукано от пръстите. Няма ли да ме попиташ откъде знам всичко това, Оливър?
— Откъде знаеш всичко това?
— От майка ми. Каза ми го вчера сутринта по телефона. Виждаш ли, Даяна Карпентър е най-близката й приятелка, ето защо майка ми знае всичко това.
— Лиз, трябва да вървя — каза той.
— Ако вече си загубил сърцето си — каза по-меко тя, — послушай съвета ми и не си губи и ума. В това няма бъдеще. Просто ще се направиш на глупак.
— Обясни на баща си вместо мен. Кажи му какво се е случило. Кажи му колко съжалявам. — Той отвори вратата. — Сбогом, Лиз.
Тя не можеше да повярва, че той не се обърна и не се върна при нея, за да я вземе в обятията си и да й каже, че нищо от това не се е случило, че той ще я обича така, както Чарлз я бе обичал, че Керълайн Клайбърн може да се погрижи сама за себе си.
Но той не го направи. След миг вече го нямаше.
Мъжът в пикапа беше едър и червендалест, с карирано платнено таке. Приличаше на фермер и колата му миришеше на свински тор, но търпеливо бе изчакал Оливър да се появи и бе правил компания на Джоди до идването му.
Оливър подаде глава през прозореца.
— Съжалявам, че трябваше да ви карам да чакате.
— Няма проблем, сър. За никъде не бързам.
— Много мило от ваша страна, че доведохте момчето. Много съм ви благодарен. Надявам се да не сте се отклонили много от пътя си.
— Съвсем не. И без друго бях на път от Стреткори към долината. Просто се отбих за една глътка, когато това момченце ме помоли да го закарам до Киърни. Изглеждаше мъничко разтревожен и не ми се искаше да го оставям на пътя. — Той се обърна към Джоди, потупа го по коляното с голямата си като чук ръка. — Ъ, но сега си добре, момко, сега намери господин Киърни.
Джоди излезе от пикапа.
— Благодаря ви, много ви благодаря. Не знам какво щях да правя, ако вие не бяхте там и не бяхте толкова любезен.
— О, не мисли за това. Може би някой ще направи същото за мен един ден, когато съм пеша. Просто се надявам да заварите сестра ти здрава. Е, от мен лека нощ, сър.
— Лека нощ — каза Оливър. — И още веднъж ви благодаря.
— Докато задните светлини на пикапа се отдалечаваха и изчезнаха зад завоя на алеята, той хвана ръката на Джоди в своята.
— Хайде, идвай. Нямаме време за губене.
На пътя, докато светлините пронизваха бягащия мрак, осветявайки познатите завои, той се обърна към Джоди.
— Сега ми разкажи всичко.
— Добре. На Керълайн отново й прилоша, после каза, че я боли и стана много бледа, изпоти се, и аз не знаех… телефона… а после…
— Не. От началото. От писмото на Керълайн. Това, което е оставила на бюрото ми.
— Тя ми каза, че се връщаме в Лондон. Но аз й казах, че е обещала да изчакаме до петък, защото Ангъс може би ще се върне до петък.
— Това е днес.
— Точно това казах и аз. Просто да изчакаме до днес. А тя каза, че е по-добре за всички да се върнем в Лондон, и ти написа онова писмо, но после, в последния момент, тя… се предаде. И каза, че ще отидем в хотела в Стреткори само за още една нощ, само за една последна нощ, а после, днес, ще тръгнем обратно за Лондон. И аз казах добре, и ние се върнахме в Стреткори, а госпожа Хендерсън ни даде стаи, и всичко беше чудесно до закуска, защото тогава тя се почувства ужасно и каза, че не може да кара. Затова остана в леглото и се опита да хапне нещо за обяд, но каза, че ще й стане лошо, и наистина й стана лошо, а после започна онази ужасна болка.
— Защо не каза на госпожа Хендерсън?
— Не знаех какво да правя. Все си мислех, че Ангъс ще се върне и всичко ще се оправи. Но той не дойде, а на Керълайн й ставаше все по-зле. После трябваше да отида да вечерям сам, защото тя каза, че не иска нищо, и когато отидох горе, цялата плуваше в пот, и изглеждаше така, сякаш е заспала, но не спеше, и аз си помислих, че ще умре…
Гласът му стана истеричен.
— Можеше да ми телефонираш — с успокояващ тон каза Оливър. — Можеше да намериш телефонния ми номер.
— Страхувам се от телефоните — каза Джоди. Личеше си, че е разстроен до такава степен, че е готов да си признае дори и това. — Никога не мога да чуя какво казват хората отсреща и винаги си слагам пръстите в погрешната дупка.
— И какво направи тогава?
— Изтичах долу и видях този мил чичко да излиза от бара, и той ми каза, че отива вкъщи и излезе навън, а аз отидох с него и му казах, че сестра ми е зле, и му казах за вас, и го попитах дали ще ме закара в Киърни.
— И се оказа, че не съм там?
— Да. И любезният чичко излезе от колата си, позвъни на звънеца, а после аз се сетих за госпожа Купър. Той ме закара до нейната къща и тя се хвърли да ме прегръща, като ме видя, и ми каза, че сте в Роузи Хил. А господин Купър каза, че ще ме закара, макар че беше по халат и чехли, но добрият чичко каза не, той щял да ме закара, знаел пътя. И го направи. И аз дойдох. И съжалявам, че ви изпортих вечерта.
— Това няма значение — каза Оливър.
Джоди вече бе спрял да плаче. Седеше на ръба на седалката си, сякаш тази поза щеше да им помогне да пристигнат по-бързо.
— Не знам какво щях да правя, ако не бяхте там — каза той накрая.
— Но аз бях там. И ето, сега съм тук. — Той протегна лявата си ръка и придърпа Джоди по-близо. — Браво на теб. Направил си точно това, което трябва.
Пътят се точеше напред. Качиха се нагоре по хълма, после заслизаха надолу. Светлините на Стреткори блещукаха далеч отдолу, разхвърляни в диплите на тъмните, тихи планини.
Идваме, Керълайн — прошепна той. — Идваме. Джоди и аз.
— Оливър.
—Да.
— Какво мислиш, че й има на Керълайн?
— Като лаик мога да предположа — каза Оливър, — че има апандисит, който трябва да се махне.
Диагнозата му се оказа абсолютно точна. Само за десет минути докторът на Стреткори, извикан спешно от госпожа Хендерсън, пристигна, потвърди апандисита, би на Керълайн инжекция, за да облекчи болката й, и слезе долу, за да се обади в местната болница и да извика линейка. Джоди, демонстрирайки рядък такт за толкова малко момче, отиде с него. А Оливър остана с Керълайн, седнал на края на леглото, хванал едната й ръка в дланите си.
— Не знаех къде се дяна Джоди — каза тя, леко упоена от лекарството. — Не знаех, че е дошъл да те търси.
— Направо се изумих, когато той се появи изневиделица. Мислех, че двамата сте се върнали живи и здрави в Лондон.
— Не се върнахме. В последния момент разбрах, че не бих могла да тръгна. Не и след като съм обещала на Джоди.
— Много добре, че не си го направила. Един апандисит, пукнат на средата на пътя по магистралата, нямаше да е шега работа.
— Не, нали, нямаше да е шега? — Тя се усмихна. — Предполагам, че през цялото време това е бил проблемът — когато се чувствах толкова зле, имам предвид. Никога не съм си мислила, че е апандисит — каза тя и изведнъж добави, сякаш тази идея току-що й бе хрумнала: — Аз трябваше да се омъжа във вторник.
— Това е ангажимент, който няма да си в състояние да изпълниш.
— Лиз каза ли ти?
—Да.
— Трябваше да ти призная. Не знам защо не го направих. —После се поправи. — Не зная защо не го направих?
— Но сега знаеш?
— Да — безнадеждно промълви тя.
— Керълайн, преди да кажеш още нещо, аз мисля, че трябва да знаеш: когато наистина се омъжиш, не искам това да бъде за никой друг, освен за мен.
— Но ти няма ли да се жениш за Лиз?
—Не.
Тя се замисли над това и лицето й стана сериозно.
— Всичко така се обърка, нали? Аз винаги обърквам нещата. Дори и сгодяването ми с Хю сякаш е част от бъркотията.
— Не бих могъл да знам, Керълайн. Не познавам Хю.
— Той е мил човек. Би ти харесал. Винаги е готов да помогне, много е организиран, много е добър и аз винаги съм била много привързана към него. Той е по-младият брат на Даяна. Лиз каза ли ти и това? Посрещна ни на самолета, когато се връщахме от Афрос и пое грижата за всичко струваше ми се, че винаги се грижи за всичко оттогава насам. И разбира се, Даяна насърчаваше идеята за нашия брак. Това пасваше на нейното чувство за ред. Да ме омъжи за брат си — това запазва всичко спретнато и подредено, в рамките на семейството. Все пак, аз никога не бих приела да се омъжа за него, ако не беше тази тъжна история с Дринан Колфийлд. Но когато Дринан ме напусна, имах чувството, че никога отново няма да се влюбя, така че нямаше значение дали наистина обичам Хю или не. —Тя се намръщи. — Разбираш ли какво искам да кажа? — попита го тя, объркана и смутена.
— Абсолютно.
— Тогава какво ще правя сега?
— Обичаш ли Хю?
— Да, в известен смисъл, но само като роднина.
— Тогава няма никакъв проблем. Ако той наистина е такъв прекрасен човек, какъвто го описваш — а иначе ти не би се съгласила да се омъжиш за него, — тогава ще бъде много неправилно да го направиш нещастен, обричайки го да живее с една съпруга, която го обича наполовина. Във всеки случай, ти не би могла да се омъжиш за него във вторник. Ще бъдеш прекалено заета да лежиш в леглото, да ядеш лакомства, да миришеш цветя и да четеш дебели лъскави списания.
— Трябва да кажем на Даяна.
— Аз ще го направя. Веднага щом те закарат в болницата, ще й се обадя.
— Ще ти се наложи дяволски много да се обясняваш
— Много ме бива в това.
Керълайн размърда ръката си и сплете пръстите си в неговите.
— Срещнахме се точно навреме, нали? — доволно каза тя.
Изведнъж в гърлото на Оливър се надигна необяснима буца.
Той се наведе и я целуна.
— Да. — Гласът му бе станал дрезгав. — За малко да се разминем. Но успяхме.

Когато я изпращаше, придружена от екипа на Бърза помощ и една любезна, пухкава медицинска сестра, той имаше чувството, че през този ден е изживял цял един живот. Гледаше как задните светлини на линейката се отдалечават по пустата улица към малката каменна арка и изчезват от погледа, после каза една безмълвна молитва. Застанал до него, Джоди пъхна ръката си в неговата.
— Тя ще се оправи, нали, Оливър?
— Разбира се, че ще се оправи.
Те се върнаха в хотела — двама мъже с чувство на изпълнен дълг.
— Какво ще правим сега?
— Знаеш не по-зле от мен.
— Ще позвъним на Даяна.
— Точно така.
Той купи на Джоди кока-кола, настани го на масата пред телефонната кабинка, затвори се в душното й пространство и набра лондонския номер. Двадесет минути по-късно, след като дългите, заплетени и изтощителни обяснения бяха свършили, той отвори вратата, повика Джоди и му даде слушалката.
— Мащехата ти иска да говори с теб.
— Много ли е ядосана? — прошепна Джоди.
— Не. Но иска да те поздрави.
Джоди предпазливо доближи слушалката до ухото си.
— Ало? Ало, Даяна. — След това по лицето му бавно се разля усмивка. — Да, аз съм добре…
Оливър го остави и отиде да си поръча най-голямото уиски със сода, което барът на хотела можеше да му предложи. До момента, в който питието пристигна, Джоди вече бе казал довиждане на Даяна и бе затворил. Появи се сияещ от кабинката.
— Тя изобщо не е ядосана и ще лети за Единбург утре.
— Знам.
— И каза, че дотогава трябва да остана с теб.
— Имаш ли нещо против?
— Дали съм против? Това е фантастично! — Той видя голямата чаша в ръката на Оливър. — Изведнъж се почувствах ужасно жаден. Мислиш ли, че мога да си взема още една кола?
— Разбира се, че можеш. Иди и помоли бармана.

Оливър си мислеше, че са стигнали до края на пътя. Че вече няма какво да правят и че едва ли е вероятно денят да донесе нови изненади. Но грешеше. Защото докато Джоди отиваше да си поръча питието, от улицата долетя шум на движеща се кола, която спря пред хотела. Вратите й се отвориха и се затвориха. Чуха се неясни гласове, стъпки и в следващия миг полуостъклените врати на фоайето се отвориха и вътре влезе дребна сивокоса дама, с блестящи обувки от крокодилска кожа, в много шикозен розово-бял костюм, досущ като захарна глазура. Непосредствено зад нея вървеше млад мъж, натоварен с куфари в шотландско каре. Той си проби път през летящата врата с тях, защото нямаше свободна ръка, с която да я задържи отворена. Беше висок и светъл, с дълга коса, със странно славянско лице, с високи, изпъкнали скули и широка, извита уста. Носеше светлосини панталони от рипсено кадифе и свободно мъхесто палто и докато Оливър го наблюдаваше, той отнесе носи куфарите пред рецепцията, стовари ги на пода и се протегна, за да позвъни на звънеца.
Но така и не успя да го натисне. Защото точно тогава Джоди излезе от бара. Беше като на филм, в който лентата изведнъж е спряла да се върти. Очите им се срещнаха и двамата останаха на място, почти неподвижни, взирайки се един в друг. А после, с прищракване и е бръмчене, лентата се завъртя отново.
— Джоди! — извика младият мъж е най-високата октава на своя доста силен глас и преди който и да е да каже друга дума, Джоди се бе катапултирал през фоайето в прегръдките на брат си.
Тази нощ всички заедно отидоха в Киърни. На следващия следобед Оливър остави братята заедно и отиде сам с колата до Единбург, за да посрещне самолета на Даяна Карпентър от Лондон. Застанал в остъкленото фоайе на летище „Търнхаус“, той наблюдаваше как пътниците слизат по мостика и веднага щом тя се появи, я позна. Висока, стройна, облечена в свободен костюм от туид, с малка яка от визон на врата. Докато тя се приближаваше по пистата, той излезе напред, за да я посрещне. Видя бръчката между веждите, тревожното изражение.
— Даяна? — каза той, когато тя влезе през стъклената врата в чакалнята.
Русата й коса беше навита на стегнат кок на тила, а очите й бяха много сини. Изведнъж се отпусна, сякаш част от тревогата се отцеди от лицето й.
— Вие сте Оливър Киърни?
Подадоха си ръка, а той, по някаква необяснима, но явно основателна причина, целуна нейната.
— Керълайн? — попита тя.
— Посетих я тази сутрин. Добре е. Ще се оправи.

Той й бе казал всичко предната нощ по телефона, но сега, докато колата ръмжеше на север през Форт Бридж, й разказа за Ангъс.
— Пристигна снощи, точно както бе казал. С онази американка, на която се е главил за шофьор из Шотландия. Влезе в хотела и когато Джоди го видя, имаше потресаваща среща.
— Цяло чудо е, че са се познали един друг. Не са се виждали с години.
— Джоди много обича Ангъс.
— Сега го осъзнавам — тихо каза Даяна.
— Но преди не сте си давали сметка? — Той внимаваше в гласа му да не прозвучи упрек.
— Трудно е — каза тя, — много е трудно да бъдеш мащеха. Не можеш да бъдеш майка, но все пак, трябва да се опиташ да си повече от приятел. А и те не са като другите деца. Отгледали са се буквално сами, тичайки на воля, босоноги, напълно свободни. Докато баща им беше жив, нещата се получаваха, но когато той почина, стана съвсем различно.
— Мога да ви разбера.
— Бих се учудила, ако можете. Беше все едно да си на ръба на бръснач, не искаш да потискаш естествените им инстинкти, и все пак, чувстваш, че трябва да им дадеш някаква солидна основа, за да изградят самостоятелен живот по-нататък. Керълайн винаги е била изключително ранима. Затова се опитах да я разубедя за отиването в Театралната школа и за започването на работа в театъра. Много се страхувах, че ще се обезкуражи, ще се разочарова, че ще бъде наранена. А после, когато всичките ми страхове се осъществиха, беше истинско чудо, че тя започна да се привързва към Хю, и аз си помислих, че ако той се грижи за нея, тя няма да бъде наранена отново. Може би… манипулирах малко ситуацията, но се кълна, че беше с най-най-добри намерения.
— Казахте ли на Хю това, което аз ви казах снощи по телефона?
— Да. Излязох с колата и отидох до неговия апартамент, защото не ми даваше сърце да му го кажа по телефона.
— Той как го прие?
— Никога не можеш да знаеш, когато става дума за Хю. Но аз останах с впечатлението, че той е очаквал да се случи нещо подобно. Не че каза нещо. Той е много достоен и много цивилизован. Фактът, че Керълайн е в болница, намалява неудобството от отлагането на сватбата, а по времето, в което годежът ще бъде официално разтрогнат, хората вече ще са свикнали с мисълта, че няма да има сватба,
— Надявам се.
Гласът на Даяна се промени.
— След като се видях с Хю, наминах да видя Кейлъб, този глупав стар козел! Да даде на децата колата си, колко безотговорно от негова страна! Направо е чудо, че се е дотъркаляла чак до Бедфордшир, без да гръмне по пътя. И без да ми каже и дума! Наистина щях да го удуша!
— Направил го е с най-благородни мотиви.
— Би могъл поне да се погрижи колата да мине през сервиз преди да им я даде.
— Той явно много обича Джоди и Керълайн.
— Да, обичаше всичките. Баща им, Джоди, Керълайн, Ангъс. Разбирате ли, аз исках Ангъс да остане с нас, след като баща му почина, но той не харесваше нито начина ми на живот, нито пък нещата, които аз можех да му предложа. Беше на деветнадесет и аз дори не си и помислих да го спра за онази щура екскурзия до Индия. Просто се надявах, че накрая ще го надрасне, и после ще се върне при нас и ще започне нормален живот. Но той не го направи. Предполагам, Керълайн ви е казала. Така и не го направи.
— Той ми разказа. — въздъхна Оливър. — Снощи. Говорихме си до зори. И аз му казах какво иска от него Джоди… да се върне в Лондон и да създаде дом за двама им. А Ангъс ми каза какво иска да направи той. Предложили са му работа във фирма за яхти под наем, в Средиземноморието. Ще се върне обратно в Афрос.
— Джоди знае ли за това?
— Не съм му казал още. Исках първо да го обсъдя с вас.
— Какво има за обсъждане?
— Това — каза Оливър, и започна да наслагва пъзела, парче по парче, а те пасваха така добре едно към друго, сякаш всичко бе предварително планирано.
— Аз ще се оженя за Керълайн. Веднага щом се оправи, ще се оженя за нея. Работя в Лондон и имам там апартамент, в който можем да живеем. И ако вие и съпругът ви сте съгласни, Джоди също може да живее там с нас. Има достатъчно място за трима ни.
Осмислянето на предложението му й отне известно време. Накрая Даяна каза:
— Имате предвид, да не го взимаме с нас в Канада?
— Той си обича училището, харесва му да живее в Лондон, да бъде със сестра си. Не иска да заминава за Канада.
— Чудя се защо не съм се досетила? — поклати глава Даяна.
— Вероятно защото той не е искал да разберете. Не е искал да нарани чувствата ви.
— Аз… той… Той ще ми липсва ужасно.
— Но ще му позволите да остане?
— Наистина ли го искате?
— Мисля, че всички ние го искаме.
Тя се разсмя.
— Хю нямаше да го направи. Той не бе готов да приеме Джоди.
— Аз съм — каза Оливър. — Стига да ми позволите. Имах само един брат и той ми липсва много. Ако ще имам друг брат, искам това да е Джоди.
Влязоха в алеята на Киърни. Ангъс и Джоди ги очакваха, седнали на стъпалото пред предната врата — търпелив комитет по посрещането от двама. Още със спирането на колата Даяна скочи от нея, хвърли се напред, захвърлила цялото си достолепие, наведе се, за да грабне развълнувания Джоди в обятията си, а после погледна над светлата му главица в лицето на Ангъс. Изражението му беше предпазливо, но не и сърдито. Двамата никога не се бяха разбирали много-много, но той бе израснал независимо от нея, затова сега каквото и да избереше да прави, оставаше единствено на негова отговорност, и тя му бе признателна за това.
Даяна се усмихна и се изправи, а после отиде в неговата голяма, мечешка прегръдка.
— О, Ангъс — каза тя, — ти, невъзможно създание! Толкова се радвам да те видя отново.
Всичко, което Даяна искаше, бе да види Керълайн, затова след като разтовари багажа, Оливър подаде ключовете от колата на Ангъс и му каза да я откара в болницата.
— Но и аз искам да отида — каза Джоди.
— Не. Ние оставаме тук.
— Но защо? И аз искам да видя Керълайн.
— По-късно.
Те останаха да гледат, докато колата се скри от погледа им. После Джоди отново попита.
— Защо не ме пусна да отида?
— Защото е хубаво двамата да останат насаме за малко. Не са се виждали много отдавна. Освен това, аз искам да говоря с теб. Има много неща, за които трябва да си поговорим.
— Хубави ли са?
— Така мисля. — Той постави ръка на вратлето на Джоди, извърна го леко и двамата влязоха в къщата.
— Най-хубавите.


1

Наследствена титла на главата на религиозната общност на исмаилитите, (един от клоновете на исляма), живеещ постоянно във Великобритания, персиец, основател на благотворителна фондация — бел. прев.



2

Шотландски сладкиш от масло, кондензирано мляко и захар — бел. прев.


Сканиране: aisle

английска (не е указана)

03.06.2013 г.

11,99 лв.

10380